ю

Докато някои се опитват да запечатат впечатленията от дефилето на река Ар така:

или така:

или пък така:

други, ето този например:

снима (вижда) ето така:

или така:

или пък така:

Мисля, че следващата почивка спокойно можем да си прекараме на някой оживен паркинг.

И накрая един мадонски портрет, който той ми е направил. Много ми е интересно, че когато синът ми ме портретира, винаги изглеждам много майчински. Колко яско се вижда през снимките как хорака гледат на света.

 Може пък от това дете да излезе добър фотограф.

Забележка: Снимките на дребосъка с изключение на мадонската, не са рязани, за да се запази неговата перспектива.

Забелязвам, че е минало неприлично дълго време от последното описание в блога на поетично забавление. След кубчетата и папките и папките, последва дълга “творческа” пауза и днес се завръщам с узрялата идея за “поетично бинго“.  Що е бинго?

За целта са необходими:

1. Талони (фишове) за бинго. Могат да се използват стандартните и общоприети талони с 15 числа от 1 до 90.
2. Урна с 90 номерирани топки. Или някакъв техен заместител, например 90 грахови зърна с изгравирани върху тях числа, теглени от малоумно ухилен робот. Или електронен генератор на случайности, който по неведоми пътища изплюва най-нежеланите числа…
3. Внимание! - това е различното от традиционната игра - необходими са 90 миниатюри-стихове, които също се теглят произволно. Може да се изпишат върху карти или да се приготвят 90 еднакви на вид писма.
4. Разбира се, необходими са и играещи.

Как се играе?

Подготовка и първа фаза

Участниците получават своите талони. Играта започва. Изтегля се произволен стих. Стихът се прочита ясно и високо, за да бъде чут от всеки. Може да се прожектира или да се изпее. Всичко е въпрос на възможности и интерпретации в конкретната ситуация. След това стихът се отделя настрана. Сега е ред да се изтегли число. Изтегленото число е номерът, под който регистрираме за индивидуалната игра изтегления вече стих. Тези, които открият съответното число в талоните си, го маркират. И така, докато някой не попълни един от шестте талона (както в оригиналната игра) и изкрещи “БИНГО”.

Край и втора фаза

Бинго-късметлията печели индивидуално сглобено стихотворение. Хубаво е да се създаде копие на този фиш и към числата да се прибавят съответните стихове. Поетичният талон има своето лице, което е определено от комбинацията на числа и стихове, а към тях и щипка каприз от случайността на моментната ситуация, в която пред очите на играещите се ражда бинго-стихотворението.

Смисли, символи и друга боза

Първият въпрос, който вероятно би възникнал на това място, е: защо не се изпишат стиховете направо върху талоните? Тогава, вместо номер, може да се вади директно стих от торбата и да се отбелязва присъствието му в съответния талон. Наистина, това беше първата ми идея, която, след кратко размишление, отхвърлих като неприемлива. Тя има следните недостатъци:

- Статичност

Всеки стих е закован на определено място, а това е плоско. Всъщност бингото само по себе си като лотарийна игра притежава единствения смисъл да гъделичка късмета и да чака да изпадне печалба от устата му. (Или греша тук? Може би има и друг смисъл, който не разбирам, признавам. Но това в случая е маловажно.) “Поетичното бинго” трябва да бъде повече от хазартно забавление без особено мисловно напрежение.

- Неизгодна игрова ситуация

Да се четат текстове и да се търсят върху картончето, може да се окаже доста досадно. При всеки изтеглен стих играчът изчита отново всички стихове докато търси съответния. В края на играта, не само че му е писнало от поезия, ами се чувства и пренаситен от точно тези думи. И за наказание играчът получава многократно препрочитания стих като възнаграждение за търпението си. Това е доста неизгодна ситуация за поезията като цяло и за играещия човек в частност.

- Неефективност

Подготовката на всяка нова игра изисква създаването на специални талони със стихове. Акцентът се измества върху подготовката, а не върху самата игра.

И други второстепенни недостатъци, върху които не си заслужава тук повече да разсъждаваме…

Когато обаче отделим числата от стиховете, както в описания по-горе вариант за игра, се получава една динамична връзка. В играта се въвежда още едно измерение. От една страна имаме самото бинго като хазартно забавление, от другата страна - индивидуалното спояване между стих и номер, което е уникално за всяка игра. Тъй като номерът изпълнява функцията на индивидуален адрес на стиха върху талона за съответната игра, мястото на стиха във всяка следваща игра е различно (или еднакво). Ние разглеждаме не “стих А” в играта “бинго 1″, ние оперираме с динамичната връзката “номер X –> стих А” в една определена игра (в този случай “бинго 1″).

Една примерна игрова ситуация:

1. Изтеглен и прочетен е следният стих: “стих А” = “Вървя и нямам / око / да види  обувките ми / забравени в антрето ти”

2. Изтеглено е числото “07″: “номер X” = 07

3. Създадена е уникалната за тази игра връзка “номер X –> стих А” = “07: Вървя и нямам / око / да види обувките ми / забравени в антрето ти”

4. Маркирано е присъствието в определниете талони. Може да се премине към тегленето на нов стих.

Всяка следваща игра внася нови аспекти във връзките - повторение на определени връзки, разпадане на други, пренареждане на отношенията. Така богатството на “поетичното бинго” се осмисля в повторното играене. Всяка нова игра създава текстова конструкция, която е подобна на предишни такава, поради еднакви или сходни текстове, и в същото време - нова, поради преразпределението на адресите. Разбира се, стиховете могат да се заменят, да излизат от игра, могат да се съставят тематични игри (примерно игри с поезия за автомобили или “любовно бинго”).

Един важен аспект от играта са неизиграните текстове. Това са текстовете, които в края на играта остават в торбата. Тези текстове нямат адрес (номер), следователно няма правило, определящо последователността на тяхното подреждане. Нека да ги наречем “необвързани стихове“. Бих ги сравнила по смисъл с “вътрешните стихове“, които подробно описвам в публикация за поетичните кубчета.

Своеобразен поетичен акт е самото непрочитане на необвързаните стихове!

Те присъстват, макар да са неизиграни. Между тях и останалите неизтеглени числа съществуват потенциални (възможни) връзки. Единствено възможни са връзките с неизтеглени номера, тъй като другите номера за тази игра вече са заети. И докато изтеглените текстове стабилно и окончателноно са свързани в играта с точно определен номер, неизтеглените текстове са свързани с всеки и всички от възможните други адреси… Неизиграните текстове са символът на потенциала на поезията. Те са това, което остава, когато всички стихове са написани. Когато играта свърши и светлините угаснат. Тяхното присъстиве е мълчеливото присъствие.

А защо бинго и поезия?

За да си играем с поезия.

За да кръстосаме тръпката на хазарта с естетическото усещане на поезия.

За да свалим поезията от пиедестала и да поетизираме бингото.

Други аргументи “за”?

И ми се ще все пак да има и материална награда за спечелилите. Но нещо шантаво. Например лукче или друго ментово чудо. Особено след като Размисли сподели в коментар към стихотворението “Гео-залъгалки“, че ментата стимулира въображението, струва ми се много подходяща награда една огромна ментова близалка върху талон с уникален стих.

Надявам се да открия съмишленици и да фраснем скоро едно “поетично бинго”. Огромен игрови потенциал откривам в клубния форум “ГЛОСИ” и би било прекрасно, ако Валентин Дишев успее да заиграе другарчетата при следващата поетична среща. Още повече, че има вече богат архив на страниците на форума, който, мили мои читатели и почитатели на поезията, бих ви препоръчала да поразгледате :-), архив с краткостишия, които биха били подходящи за играта.

Хайде да си играем!

И ако някой вече е играл или ще играе, бих се радвала да сподели опита си тук и да даде предложения за подобрения и да подхвърли нови идеи.

Светлина, този пост е за теб в отговор на поканата да се включа в играта. Разбира се и за всички други любопитни. Струва ми се някак вятърничево да говоря за книги, ей така във въздуха, за всички. Защото има толкова достойни книги и толкова различни четящи. Но ти ме питаш, според регламента на играта, кои са последните три книги, които съм прочела. На този въпрос не мога да дам еднозначен отговор, защото чета по няколко книги едновременно. Някои ги чета по-бързо и ги завършвам бързо, други си чакат търпеливо реда в хаоса на моя дом. Имам една книга в чантата. Тя ми е за пътуването в трамвая. И автобуса. И за висенето насам, натам. Това е обикновено нещо антропологично, философско, нещо за поп-арт или са ултрамодерни неща. Последната книга от чантата ми е “Третото шимпанзе” на Джеред Дайеманд . Това е книга, която един професор по прагматика в един семинар преди време подметна като забавно четиво за през уикенда и ми хвърли такъв питащо-умоляващ поглед, че аз веднага си издирих книгата.

Има и книги, които са разхвърляни по масата, на която се намира компютърът ми у дома. Там се рови някъде из другите неща и “Drop City” na T. C. Boyle . Това е едно задължително четиво за всеки кандидат хипи. След като я завърших наскоро си я оставих да се въргаля при другите неща на масата, а не да е подредена и да прашасва при другите прочетени книги. Точно зад гърба ми от време на време си вадя от библиотеката и книжлето “PS Hero” - един сборник с поезия на тема коли. Тази книга я купих в няколко екземпляра, защото ми се стори много подходящ подарък за хора, които не биха чели поезия. Този сборник е велик - мирише на бензин, магистрали лъщят на слънцето, автомивки и мокри фланелки… Всичко е много траш!… като стана дума за поезия, вероятно ти е интересно - харесвам Чарлз Резникофф, и представа си нямам дали е превеждан на български, но и той е там близо до автомобилните истории. И Свен Регенер - един пеещ поет, ама не от тези старомодните, а готин, който вероятно много ме е повлиял с иронично-романтичния си стил. И сега идват няколко от безсънните ми нощи по време на Великденската ваканция - “Нощен влак за Лисабон” на Паскал Мерсиер. Авторът е швейцарец, професор по история в Берлин. Този роман е едно истинско интелектуално предизвикателство. Той е криминален, философски, католически, латински, любовен. И всичко това еднакво добре. И завършва така, че дни наред си търсиш отговора сам. Всъщност най-голямото удоволствие са личните размишления на читателя няколко дена по-късно. Друга Великденска книга е “Червено е името ми” на Орхан Памук. Това трудно за смилане четиво, което много четящи захвърлят недочетено, защото се точи и вие, замотава и размотава с ориенталска разточителност, е истинска проба за читателя. Впечатляваща е многопреспективността на историята. Не знам дали след тази книга биха ми харесали други на Орхан Памук. Май станаха повече от три, но не мога да се сдържа само с три книги.

Питаш и за последните три книги, които съм купила. На този въпрос мога да ти кажа, че си купих едновременно около 40 за цената на 4. По Великден издателствата и книжарниците се опитват да се освободят от позастояли заглавия. Както можеш да си представиш, между тези непродаваеми книги има истински съкровища. С часове се рових. Някои от съкровищата ми са един лексикон на застрашените от изчезване немски думи, “Мислех си за златните времена” на Бохумил Храбал , “Паднал Ангел” на Пер Улув Енквист, “Black and Blue” - литература от джаз-времената, една книга, в която се изследва историята на велосипедите, стара книга от “1001 нощ” с прекрасни илюстрации, “Каменната река” на Хосе Сарамаго…

И не ме питай за книги, които бих прочела отново. Толкова са много, а времето е толкова малко. Но от последните изброени със сигурност бих искала да прочета отново “Нощен влак за Лисабон”. Изобщо швейцарските писатели дълбоко ме изумяват. Макс Фриш с “Хомо Фабер” или “Щилер”. “Щилер” е много вълнуващ роман, и него бих прочела отново след време. И много ми се иска да прочета отново литература от тази, която учихме в училище. Мисля, че програмата ни по литература беше непосилна за крехката ни възраст. Натъпкаха ни с неща, които не бихме могли да разберем без нужния житейски опит и ни спестиха лъчезарна, лека и несериозна литература, която да направи от повечето нас читатели. Аз много си падах по злокобните неща обаче, пуст пубертет. Помня, че бях огризала “Ад” на Данте. Което май противоречи на предишното ми изказване за лесната литература. Но както и да е, бих прочела отново Божествената комедия.

Отгорих ли на всички въпроси?

И да посоча следващите: Канев, Размисли, Влади, и един човек, който мрази да го сочат - mrbronco

Правилата са следните:

- посочете последните три книги, които сте прочели

- посочете последните три книги, които сте купили

- посочете три книги, които бихте прочели отново

Забравих да посоча, че играта започна Вовата и би било добре да го споменем

Тазгодишният Великден беше един от най-студените, които помня. Небето се затъмни още от първите дни на пътуването и точно по празниците заваля и първият сняг. Нарцисите, които винаги свързвам с Великден, не побързаха да цъфнат тази година, затова пък вечерите бяха приказно снежни, някак с тая мекота на ранната зима, макар да бе вече краят на март.

Снеговалежите объркаха съвсем плановете ни. Вместо да стоим на припек в открито море и да се вглеждаме в зъберите на островните скали на Хелголанд, пиехме чай в уютно отопления салон на ферибота. И то не към Хелголанд, както го бяхме замислили. Лошото време и прогнозите за снежни морски бури на бърза ръка ме отказаха, след като вече съм преживяла истинска морска буря при миналогодишното ни пътуване до Корсика. Още ме облива студена пот, като си спомня как вълните заливаха ферибота, а той се клатеше като орехова черупка. Картините падаха от стените, по коридорите лежаха налегнати от морска болест пасажери с торбички пред устите, тоалетните се не издържаха на налягането и плувнаха, пълни до ръба… Но това е друга история. Както и да е, тогава пристигнахме безаварийно, ако не се брои повредената хидравлика на изходите. Затова се наложи да чакаме повече от час на люковете за глътка чист въздух. Щом Средиземно море - тази блага синя безкрайност може да бъде толкова коварна, представям си какво е разгневеното Северно море. До остров Хелголанд редовната туристическа линия е отворена от май до октомври. Тази, която ние искахме да ползваме от Куксхафен е предимно за снабдяване на местното население с необходими стоки от континента. И не се престраших. Но това не се губи - смятаме през следващите празници по Петдесятница, когато има няколко свободно дни, да покорим и този остров. Затова няма да разказвам за него предварително.

За сметка на това посетихме три от другите близки немски острова. Морето между тях и континента е винаги (с изключение на някакви страшни бури) тихо. Впечатляващи са огромните приливи и отливи, за които сме чували от учебниците по география, но предимно за холандското крайбрежие. По време на отлив може да се джапа до съседно островче или да се събират миди и прочутите червеи, които са храна на многобройните птици. Фериботите се движат според приливите и отливите.

Посетихме островите Вангероге, Спикеог и Нордернай. До всеки от тях се пътува около час. Вангероге е остров за фамилни почивки с приятна и просторна централна улица, удобни ресторантчета с просторни зимни градини, в които келнерът заедно с менюто ти носи и игри, за убиване на времето, докато навън се сипе сняг. Вангероге е пешеходен остров. Такова място, на което със сигурност няма да ти изхвърчи някой иззад ъгъла, е наистина успокояващо за изнервени градски животни.

На пристъна чака теснолинейката - няколко стари вагона, теглени от електричка. С нея се стига до единствената гара на единственото село на около 5 километра от пристанището, в което постоянните жители са около 980. При хубаво време това би била една приятна разходка. Пътуването с влакчето е не по-малко вълнуващо. От единая прозорец човек наднича в морето, а то другия към диви блатисти и мочурливи хълмове, по които джапат птици и ровят за червеи. Усещането на този остров е сякаш си попаднал на някаква нестабилна земя, която всеки миг би потънала отново. Дори човек си мисли, че ходи по дъното. И това усещане е много близо до истината. Островът е “подвижен” и за последните няколко века се е преместил въднъж по дължината си - части от него си прибира морето и оголва щедро нова земя.

Някогашната кула, която е била в центъра, сега почти джапа във водата. Историята на много места в Германия е неотлъчно е свързана с разрушенията след Втората световна война. И след толкова години тук в Германия, продължавам да се чудя на волята и енергията на тези първи строители, които буквално са издигнали градовете си от нищото. Поради стратегическата си позиция като най-източен остров, на Вангероге са били струпани германски войски. Навсякъде, където е имало такова струпване, след края на войната и жестоките бомбардиривки не остава нищо. Затова и на Вангероге няма стари сгради, няма и особено красиви сгради, това е недостатъкът на бързото строителство, затова пък има прекрасни дюни от мек сив пясък, тишина, нарушавана единствено от грохота на вълните с северната част и прекрасна рибена супа.

Следава: остров Спиекеог

подробности

Поетичният експеримент “Живот в папки” предизвика огромен интерес, съдейки по статистиките на блога ми. Благодаря и за многобройните отзиви, които май дори бяха рекордно много за този блог. Това внимание бе неочаквано за мен, понеже от скромния си блогов опит знам, че подобни авангардизми се приемат със здравословната доза скепсис. Интересното е, че веднага няколко поетични форума изпратиха връзка към папковото послание.* Трябва да призная, че “Живот в папки” не беше добре изпипано, прибързах някак, пощуряла от тръпката да споделя нещо, което ми се струваше много интересно, за да го оставям да чака. Пльоснах го ей така - без особена подготовка. Оказа се, че не всички браузъри интерпретират показаното в пълната му форма. Трябваше преди това да го тествам, това си е някак елементарно. Единодушни бяха възклицанията на изненада и интерес, което разбира се, е много поощрителна реакция за мен, понеже от доста време експериментирам с подобни “конструкции”, които се приемат с умерен интерес.

Замислих се, кое е това, което този път предизвика тази масовост. И моят отговор е следният - елементарността и очевидността. Това е един добър урок за мен.

В същото време, в затворения форум Глоси се появи тема, в която, изпращайки линк към Папките, В. Дишев призовава да се поговорим за формата. За съжаление, този форум е затворен за нови регистрации и аз не мога да отговоря там директно. Ето моя отговор тук.

Който редовно и внимателно чете блоговете ми (знам, че всички вие нямате търпение да изгризете всяка изписана тук дума :-)), вероятно е забелязал афинитета ми към въпроса за формата и съдържанието, за разпадането и сглобяването, за текстове, които ги има, но не се виждат, за кубчета с текстове, които се въртят, разгъват, подреждат. Другата линия, която винаги и неизбежно се прокрадва, е тази за фрагментарността. Когато пиша стих, не искам да опиша и наместя всичко, искам да го хвърля, да го оставя недовършено. Когато отворя една врата, не искам да опиша цялата стая, а да нахвърлям няколко предмета в безтегловността на неописаното. Разбирам с времето, че някои интерпретират това като декоративност без особено съдържание, без мъка и емоционална зареденост. И тук разбирам, че съм на прав път в това, което търся. Не бях сигурна, дали поне мъничко съм се доближила, но като равносметка след година блогова поезия, бих заключила - да, точно така искам да продължа! А именно - искам да продължа да вадя формата на сцената. Защото не търся мъката и емоционалната зареденост на съдържанието и ще се опитам да обясня максимално предметно това намерение тук (моя слабост е абстрактното и разхвърляно писане, така че самата аз след време не разбирам собствените си неща). Ще се опитам образно и с примери да обясня какво беше това с папките и не е ли малко произволна мистификация тая работа.

Формата или съдържанието? Вечният въпрос. За своите поетични експерименти отговарям така - търся формата като това, което трябва да се покаже, съдържанието е произволно и има декоративен характер, защото формата умишлено го доминира. Ако съдържането е пътят, тогава формата е само скелето, упората, калъпът. Умишлено търся калъпа, скелето, инструмента.

Ето няколко примера за това, как изглежда то. Въпросът как изглежда нещо тук е централен. Да си поговорим за буквите. Буквата е знак (форма), а съдържанието й е съответният звук. Буквата “А” звучи по собствения си за нашия език начин (който също се променя с времето и територията, но това е тема за други разсъждения, макар да не е никак без значение и тук). Ние сме толкова свързани с тези букви, че преставаме да мислим за тяхната форма в момента, в който започнем да четем с тях. Сега си представете как взимам лист и изписвам буквите пред смаяния поглед на моя немски приятел Марк, който смята кирилицата за нещо много екзотично. В един момент Марк избухва във възторг, виждайки Ю. Той изтръгва химикалката от ръката ми и започва да се упражнява в писането на Ю. А мен ме пробожда светкавица, защото видях за първи път в живота си (а може би съм го виждала като дете, но са ме шаблонизирали твърде бързи и много успешно и съм изтървала спомена), че Ю е красива като буква, като Форма, кавото и да значи тя. Отървана от съдържанието си, Ю става носителка на поетичността на формата.

Когато бях ученичка съм се улавяла, че някои много сухи материи са ме пленявали с поетичността си. Понеже знам, че съм си малко чалната, попитах тогава една приятелка, дали и на нея и се е случвало нещо подобно и тя ме увери, че ме разбира и че и при нея има такива проблясъци за “невнимаване в точката”. Спомних си учителката ни по география, която беше съавторка на учебника и бе убедена, че всичко, което пише в него, трябва да се знае в най-малката подробност, ако човек иска да притежава поне елементарни познания за света. Тази безкрайно потънала в предмета си преподавателка ни рисува цял един двоен час на дъската всевъзможни скални формации, за да ни демонстрира изветряването на скалите, ерозията и подобни. И това беше за мен един от тези звездни мигове, които човек не забравя и винаги се връща към тях. Сега разбирам, че тогава вероятно ме е пленила идеята, че процесът сам по себе си е красив, каквото и да означава той.

Ако кажа копче, имам предвид това °° (двете дупки за зашиване).

Докато си карах наскоро колелото (това е най-творческото ми време), се замислих, че това, което искам да направя, е поетична класификация - една конструкция с категории и подкатегории, един вид таксономична поезия, в която текстовете се делят на видове и подвидове, на общи и конкретни, но не по логиката на на техните признаци (съдържание), както това е правилото и смисълът на класификацията, а в един игрови контекст. Това означава, че “гущерът” не е задължително да бъде подкатегория на категорията “живa природа”. Може би дори “жива природа” да е подкатегория на “гущер”, тоест голямото да се вписва в малкото. Това е абсурдно, ако разглеждаме скелета на една класификация като като система (форма) за подреждане на нещата (съдържанията). Какво става обаче, ако нас ни интересува точно този скелет, а нещата за подреждане са произволни? Тогава е възможно да се играе, тук настъпваме в сферата на магията, в която вярвахме като деца.

И тук стигнахме до живота в папките. Толкова е просто, как не се е сетил никой. Взимаме една готова класификация (да я наречем директория за техничарите и като реверанс към Г.Фурнаджиев :-)). После изтриваме наименованията, които са смислени, защото те са описание на съдържанието в папките. Обаче кой го е грижа тук за съдържанието? И украсяваме, да, наистина - “декорираме” с текстове, които се осмислят единствено като декорация на скелето.

Тук може да възникне основателният въпрос: защо не оставим папките без наименования, тогава имаме чистата форма без (уж) ненужните финтифлюшки? Нека да си представим папките без описание. Тогава вероятно здравият ни разум ще подреди нещата правилно. Ние не виждаме текст, който описва съдържанието на папките, но можем да си представим, че нещата в подкатегориите принадлежат смислово към категориите си. Ще си подредим света така, както го познаваме. Ние ще си представим задължително гущер като подвид на живата природа, а не обратно. (Всъщност, сега си мисля, защо пък не. Защо не поезия само с папки, без думи? За най-големите деконструктивисти ) Декорирайки с текст обаче, насочвам вниманието точно към тази произволност на съдържанието, на заменяемостта й, на мимолетността на значението. Ефектът се подсилва и от “вътрешните текстове” (тези, които са стойност на атрибута alt), които представляват частния случай. Тоест те са това, което би могло да бъде съдържание на папките. Вместо “донеси ми чай”, можеше да напиша и “маргаритите се клатят под сянката на вятъра” и да разхвърлям всяко произволно съдържание из папките. Всъщност има нещо много цинично в произволната заменяемост на текстовете. Нашата култура ни учи, че животът е уникален. А Формата е безкомпромисна, тя ни демонстрира, че всичко може да бъде сложено на мястото си.

И ако сте успели да изчетете това докрай, дълбок поклон за търпението ви, изгубеното време и готовността да внесете шепа смут в разбиранията си за поезия.

–––––––––––––

*Благодаря на Лейт от Кон-текст отново за отделеното внимание! И на непознатия за мен Валентин Дишев, който във форума Глоси предложи да си поговорим за формата.

Мадам Размисли в публикацията си “Идеи за пътешествия” ни подкани да даваме предложения за места, които са ни интересни.

И аз завъртях глобуса.

Втора част: Неразказани истории за пътешествия и Алпите

Бях замислила тук да разкажа за планинските приключения. За приключенията в Пиринеите и Лурд с чудотворната сила на Богородица; за езическите новогодишни празници с вещици в Шварцвалд, на които попаднахме веднъж, опитвайки се да избягаме от градската дандания в последните дни на годината; за самотната гостилница на атлантическия бряг в земята на баските, които са гостоприемни и сърдечни хора; за пътя през лимонените плантации някъде на испанско-португалската граница, който внезапно свършва пред дълбока пропаст, отвъд която португалски селянин размахва сламената си шапка и мятайки ръце се опитва да ни обясни, че трябва да се върнем на около 100 км обратно и да вземем на разклона официалния път, който води през границата. Исках да разкажа и за планинския празник в едно италианско алпийско село, в което се озовахме веднъж случайно и където ни приеха като чакани гости, и макар съдържателят на гостилницата да беше вече пиян като кирка, ни показа врата на къщата си и ни предложи да си изберем сами стая за нощувка. Той така и не стана от масата и после цяла вечер пиха местните с нас, все едно, че сме стари приятели. Или за застаряващия Маноло в скапаната му хеви-метъл кръчма в Гран Канария - този остров е едно от най-пропадналите райски места в близост до континента. Може би трябва да ви разкажа и историята на Сюзън, която, многократно излавяна в долнопробните локали на Плая де Ингез и екстрадирана обратно в бедната си африканска родина, все успява да се докопа до някой кораб, транспортиращ като стока новите африкански роби към Канарските острови…

Фото: © Manuel González Olaechea y Franco
На поклонение пред пещерата в Лурд, в която на 11.02.1858
пред очите на 14-годишната Бернадет Субиру се появила
Богородица.

Но в един момент осъзнах, че мога да превърна блога в приключенски роман (всъщност, защо пък не?), а затова сега нямам нито нужното време, нито нагласата.

Може би това, което за мен е универсалната рецепта за щастливо пътешествие, е случайността. Винаги се водя от следните основни правила:

1. Избягвай големите градове.

2. Открий подслон в забравено място.

3. Не повече от 2 нощувки на едно и също място - иначе не стига човек далеч.

4. Преполовиш ли времето, което си отделил за пътуване, време е да обърнеш назад към дома.

5. Последната вечер преди края на пътуването е най-тягостната, защото тогава нямаш никакъв избор, не търсиш нищо, а просто чакаш утре. За да не те изпаднеш депресия, носи си книга, която ще разгърнеш в прашния хотел с паяци в ъглите.

И понеже бях замислила да разказвам за Алпите като обособено, уникално място в сърцето на Европа, ще си позволя да предложа тук мой готов текст, който не е писан за блог и звучи доста разказвателно-дистанцирано. Надявам се, че това няма да попречи на дискусията.

А защо така държа да разкажа за Алпите?

Когато австрийският ни домакин седна да си побъбри с нас на закуска, разказа как през 80-те години пистите зад къщата му, които той и другите мъже от селото тогава сами си приготвили, за да привлекат малко туристи към огромните си алпийски къщи, зиме винаги били покрити със сняг. Сега без снежни канони, които се борят с приветливите слънчеви лъчи и пролетната мекота на въздуха през декември, не може да мине сезонът. А ледникът - кога ли ще се предаде и той. Ето затова искам да разкажа за Алпите.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

В Швейцария не на ски, а на минерални бани

Малка гара като навсякъде - няколко коловоза, мирише на релси, хора с багажи. Дни преди Великден на гарата на швейцарското курортно градче Скуот Тарашп (кантон Граубюнден) слизат от влака шумни тълпи туристи, нахлузили ски-обувки и метнали на рамо ски. На около стотина метра е кабинковият лифт, който ги отвежда горе в подножието на Пиц Миншун (3068 м), където ги очакват около 80 километра писти за гарантирани спортни преживявания и над 20 километра приготвени снежни маршрути за зимни разходки, по които и баба с бастун може да се изкачи до върха. И докато предприемчивите швейцарци инвестират в снежни канони и ски-съоръжения горе, в долината от другата страна на реката Ин потъва в забрава това, с което Швейцарските Алпи стават известни преди век - минералните извори.

Скоро тези канари ще загубят завинаги снежните си шапки

На вратата на минералните бани виси измачкан лист. Това е молба. Управата на кантона моли всеки, който има идея какво да се прави със сградата в бъдеще, да се обади на посочените телефони. Бравата е ръждясала, влага е прояла мазилката.

През 1875 г. изграждат баните на брега на Ин. Елегантната постройка е в стила на времето си - ар нуво. За първите курортисти трябва да е било истинско приключение да прекосят труднодостъпните тогава планини.

Минералните Бани в Скуот Тарашп

До това затънтено място се стигало с файтон

Множеството минерални извори в местността и разнеслата се слава за чудотворната им сила допринасят за бързото разрастване на курортния туризъм още преди скиорите да заприиждат. Тогавашните гости се срещали на по чаша вода, ядяли сливи, разменяли новини и се разхождали. За спомен си правели снимка пред баните. Вътре във фоайето свирел оркестър. До баните се ходело 2 пъти на ден - сутрин и в късния следобед. На отиване се върви надолу, пътят обратно към хотела е стръмен. На сладка приказка и много почивки се ходи около половин час. Тези дълги разходки понякога омръзвали на изнежените дами и те пращали момчето от хотела за вода. Някои от гостите пък прекалявали с пиенето. Говори се, че имало даже смъртни случаи. Все пак с водата не бива да се прекалява, тя е силно минерализирана, неприятна на вкус и се взима като лекарство, а не за напиване. Извира газирана.

Кралицата на Саксония, Карола, всепризната красавица в тогавашните аристократични среди, също била чест гост в курорта. При едно от нейните посещения по време на строеж на дървен мост над реката бил открит извор, който днес носи нейното име. Дървеният мост още е над реката, а до него е построено малко заведение за минерална вода. Дали сервират там и сливи?

На младини Карола фон Ваза, по-късно кралица
на Саксония, била всепризната красавица.

Ролф Цолингер, собственик на хотел в курорта, с носталгия си спомня за времената на грандхотелите, когато градчето било наричано “алпийска царица на минералните извори”. Най-известният от тях - грандхотел Валдхаус, който Цолингер дълги години управлява, изгаря до основи през 1989 г. Марк Шагал, Фридрих Дюренмат и Макс Фриш са почивали там. Цолингер успява да спаси много вещи от изгорелия хотел, които днес е изложил в сегашния си. В малкия домашен музей има сребърни сервизи, изящен порцелан, мебели и картички, изпратени на собствениците на хотела от гости, за да се отблагодарят за почивката или да се оплачат от храната в ресторанта. Съхранени са и бутилки, в които хотелът е изпращал лековита вода на редовните си гости.

Страстта на хотелиера да събира предмети и вещи, свьрзани с историята на баните, го навежда на мисълта да направи музей на минералната вода. В началото Цолингер подрежда малката си колекция от бутилки с минерална вода в мазето на хотела. Сега изложението има собствена сграда с размерите и атмосферата на малко магазинче. Рафтовете са прашасали, вероятно не е лесно да се бърше прах от бутилки от цял свят, гъсто наредени в многобройни редици. Повечето от тях са пластмасови и особено силно прашасали. Все по-рядко се срещали вече наистина интересни бутилки, обяснява колекционерът и философства на тема вода.

Нямал още всички видове минерална вода. Водата, виждате ли, е уж все едно и също, но има толкова различни води със собствен вкус и характер. Само в района на Скуот-Тарашп на 6 квадратни километра са открити 25 извора, но се предполага, че това е само малка част от огромно водно богатство. Пет минерални чешми има в курорта, но местното население вече не ходи да си налива вода отвън, след като у дома тече вода от чешмата. В онези не така далечни времена, когато в баните свирел оркестър, а фабриканти разхождали жените си, местното население било бедно и не можело да лекува стомаха си с вода. Днешното благополучие на областта е резултат и на минералните води. Повечето туристи от съседните хотели вероятно също не са и чували за изворите и купуват от магазинчето бутилира вода. Тяхното ежедневие е по райските писти. Те нямат време за губене по Великден, преди да пукне пролетта и снегът да се превърне просто във вода.

♥

КРАЙ

Мадам Размисли в публикацията си “Идеи за пътешествия” ни подкани да даваме предложения за места, които са ни интересни.

И аз завъртях глобуса.

Първа част: Острови

Фарьорските острови

Захвърлени в океана, на 500 километра от бреговете на Норвегия. Обичам суровостта на северните пейзажи. Желанието ми да посетя островите се зароди преди години, когато си сбъднах друга мечтана туристическа цел - Исландия. Но това е дълга история. Обичам Исландия, която е малка като орех и различна от всичко, което бях виждала дотогава.

Фарьорска фолклорна група

Моето влечение към северните острови се подсилва и от интерса ми към литературата на малки езици. Преди да запраша нанякъде, се интересувам кой е местният поет, ценен от тамошното население. И така попаднах на Гудрид Хелмсдал - съвременна поетеса от Фарьорските острови.  Харесвам минималистичността на стиховете й и тази ледена прозрачност на израза.

Предлагам ви мой превод на няколко нейни стихотворения. Понеже на владея фарьорски (а ми се ще да не беше така), при превода съм сравнявала оригиналния текст с немския и с помощта на речник се отитах да предам магията на стиховете на български. С удоволствие приемем забележки и поправки и не претендирам за особено майсторство. Стихотворенията представям тук на двата езика - в оригинал и на български. При желание мога да предоставя немските текстове.

Гудрид Хелмсдал

Morgun í mars

Morgun
í mars

Hjartað
eitt tjaldur

Flýgur
til tín

Утрин през март

Утрин
през март

Сърцето
на стриди ловец

Полита
към теб

***

REGN

Regn
váta asfaltið
glinsar svart

Ein bilur strýkur framvið

Váta
svartglinsandi asfaltið

Bensindropar
litblettir
sum
páfuglavel

ДЪЖД

Дъжд
мокър асфалт
лъщи в черно

Една кола профучава оттук

Мокър
чернолъщящ асфалт

Бензинови капки
цветни петна
като
паунови пера.

***

FRÁFARING

Malurtvøkstur tyrpist
nærindis
durunum

Hond tín
veittrar
farvæl

Eitt dustskýggj
ývnast

Tá bilurin
ekur
út í summarnáttina

СБОГУВАНЕ

Пелин скупчен
в близост
до вратата

Ръката ти
маха
за сбогом

Облак прахоляк
се вдига

Щом колата
потегля
в лятната нощ

Почти съм сигурна, че ще ме завладее истинско щастие, когато папагален гмуркач прелети над главата ми. Подобно на лудата ми радост, когато въоръжена с камера чаках поредното изригване на Големия гейзер в Исландия. Изригванията са ритмични, на около 11 минути. Мисля, че прекарах втренчена в дупчицата в земята повече от час. Естествено на прилично разстояние, защото не е за препоръчване да се опариш с вода, изстреляна от къкрещия пъкъл на Земята.

Корсика - дива и дъхава

Плановете за Корсика кроих години наред. Идеята беше да се стигне дотам с кола с няколко междинни преспивания по пътя. Ферибота хванахме от Генуа. Генуа е един от най-романтичните италиански градове. Покори  ме неговата фееричност, комбинацията от осмислено съчетаване на класика и модерност. Генуа е един град, отворен към морето. Генуа е място, което препоръчвам на романтиците.

Генуа: Поглед от горния град към старата част и пристанището

Корсика е бунтарска. Корсиканците нито за миг не са се примирили, че са част от Франция. Който се противопостави на освободителното движение, рискува гнева на бунтарите, които като нищо ще му сложат бомба в новоотворения магазин. Към туристите корсиканците се отнасят с търпимост, все пак туризмът е едни от най-сигурните източници на приходи за въоръжената борба. Когато казах на съседа г-н Д., че смятам да прекарам ваканцията в Корсика, той ме погледна мрачно и каза: “Корсиканците са най-нелюбезните хора” и приключи разговора. И въпреки това, този, който иска да преживее невероятната лудост на средиземноморската дива природа, да открие страховитите зъбери на къс земя, захвърлена в морето, да проумее, що за хора са наследниците на Наполеон, трябва да я посети. Ще се върна там непременно отново!

Корсика: каменистите брегове край Бонифачо в южната част на острова

Куба

За Куба няма какво да говоря.  Куба е само една дума. За някои тя е любов, за други -омраза. Размисли, ти писа някъде за филма “Шоколад и ягоди”, а аз пък споменах и за Вим Вендерс и всеизвестния “Buena Vista Social Club”…

И понеже изпитвам влечение към абсурдни неща от всекидневието, много ме впечатли един репортаж за опазването на застрашения от изчезване кубински жерав. Та в репортажа един благ дядо разказваше и показваше как неговата професия е да обикаля блатистите местности и да помага на птиците, да отбелязва местонахожеднието им на карта и да работи заедно с кубински изследователи. Този човек изглеждаше толкова щастлив и отдаден на работата си, която възприемаше като призвание. За да видят децата ни какво е кубински жерав, затова, каза той съвсем сериозно, без патетичност, и си пусна телевизора, все едно че не е обект на репортаж. Един съвсем обикновен живот.

Архипелагът Кабо Верде

Смятах тази пролет това да бъде земята за откриване. Единственото, което ме въздържа е това, че с дете да се странства из една бедна африканска страна, може да се окаже опасно. Пък и нямаме нужните ваксини. Но един ден…живот и здраве. Обожавам музиката на Цезариа Евора. Това, разбира се, не е рационален аргумент да посетиш едно забравено от Бога място, но понякога желанията не се поддават на разумен анализ.

Това желание се породи, когато в квартала във Франкфурт на Майн, където живеех преди години, се появи изневиделица консулска служба на република Кабо Верде в полупорутена къща срещу пицарията и само през две къщи от мрачното кафене с няколкото машини за покер, пред което се събираха да пушат намусени типове с черни якета от изкуствена кожа. Тогава си помислих, що за странно място е Кабо Верде.

Галапагоски Острови

До там не знам дали ще стигна. Но бих си го пожелала. Заради  Дарвин. Искам да гледам с неговите очи. Най-сериозната пречка пред осъществяването на тези планове е непреодоломият ми страх от летене. Качвам се в самолет само в краен случай. Но може би, кагато остарея достатъчно и много точки от глобуса вече са маркирани, в момент на осенила ме спонтанна лудост, може да си грабна тропическата каска и да полетя. Първо до Еквадор и оттам един полет до архипелага, а от прозореца на самолета със стаен дъх ще наблюдавам обрасналите гористи хълмове. Всъщност Дарвин е бил неприветлив и не особено талантлив. Малко шантав и изобщо не е бил смел. Ето, затова може и аз да стигна дотам - притежавам всички тези необходими отрицателни качества. 

♥

Очаквайте втората част от “На път -  в отговор на Размисли относно любими места под слънцето”

Вятър в косите

От вратата на дома ми до западния край на континента се простира равната земя, а в края й сивее Северно море. Ако не бяха фабричните комини на металургичните заводи, после Байер, по-нататък няколкото спретнати холандски градчета с камбанарии на площадите си, с тухлени фасади и накрая притиснатите стройни градски къщи на Амстердам, погледът ми вероятно би се реел чак до мачтите на корабите. Когато седнеш насред полето и се загледаш в ниско прелитащите диви патици, не е никак трудно да си представиш Земята като тепсия. И по тази тепсия се въртят колелата на моя велосипед, а въздухът носи експлозиите на лудо цъфтящата природа. Мушички се блъскат в лицето ми, пърхат в ноздрите ми. И вятър в косите.

Италия във фунийка

За сладолед от сладкарничката на старата италианка с белите коси, вдигнати на малко кокче, облечена в черна пола и бяла колосана престилчица - един филмов образ. При нея е доста скъпо, но интериорът на сладкарницата й и артистичността, с която пълни фунийките с огромни топки сладолед, си струват няколкото монети за спектакъла. Плачещи деца получават безплатен сладолед. А тя никога не се усмихва, погледът й е някак средиземноморски дълбок и мрачен. На масичката в ъгъла пуши мъжът й. Тя все му мърмори да донесе вафли, салфетките свършиха, плати ли сметката, защо се бавят с амаретините, колко е часът… Мърмори си тя тихо на немски под носа без да вдига поглед от кофите със сладолед, а той отговаря на някакъв странен италиански диалект с ярко жестикулиране и върти очи с досада. С цялата си непукистка стойка сякаш казва: нали искаше сладкарница, ей ти я, оправяй се сама и ме остави на мира да си пуша. Салфетките ще донесе Масимо довечера. С амаретините не ме занимавай, не ми е работа. Три и половина стана вече. И се зачита във вестника с прокритито задоволство от несвършващата опашка за сладолед. Омръзне ли му четенето, става, раздава на хленчещите хлапета от опашката по някоя бисквита и се оглежда побдоносно с типичната италианска преувеличеност на емоциите. Виждате ли колко работа върша тук, добре, че съм аз.

Суинг на велосипед

Със сладолед в ръка няколко минути с огряно от слънцето лице на брега на Рейн, по който бавно се носят шлеповете с чакъл, пясък, метал, ламарини, смачкани автомобили, греди, контейнери с ръжделиви стени… В далечината звучи балканският суинг на цигански оркестър. В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом. Кларинетът пищи игриво и закачливо в невероятни импровизации. От време на време проблясват златни зъби в щедра усмивка, а издокараните баби от близкия старчески дом, тръгнали да поразтъпчат немощните си глезени, се спират и с треперещи ръце бавно ровят в портмонетата. В разкривените си артритни пръсти стисват монета, после се навеждат грациозно, все едно че правят реверанс, и внимателно я поставят в кадифената червена вътрешност на калъфа на кларинета. Циганите се ухилват отново, покланят се и надуват още по-ентусиазирано свирките. Бабите се се оттеглят с бастуните си с танцовата стъпка на старостта нагоре по реката. Този цигански Рейн! 

А аз се мятам на велосипеда към дома по ръба на тепсията.

 Любов по време на празник

Не, няма да пиша за любовта в ден като този, в който голяма част от разглезеното човечество очаква да му се случи нещо романтично, по-голямата част от тази голяма част остава горчиво разочарована, а голяма част от неразочарованата част е по-малко щастлива от очакваното. Сюжетите винаги са отблъскващо семпли, когато стане дума за любов, както е и животът, погледнат без завъртулките му, гол, зъбат и несресан, примитивен в най-съвършената му сложност и до безумие противоречив.

 Картинки с цветя и хора

Той и тя, обикновено и трети, единият обича лалета, другият - гербери. Единият е грозен и млад, другият - стар и романтичен. Единия яде хляб с пушена риба, другият говори по телефона си пред витрината на един от тези полусъборетини–книжарници, които днес човек може да открие из кварталчетата, обитавани от студенти, клошари и арт-нехранимайковци. В магазинчето е свела поглед над огромна купчина със сметки и фактури, които никога няма да бъдат прилежно подредени в папка, една жена с изразителния черно-бял контраст, познат от старите ленти. Един чаплинов образ със снежно лице и бухнали вежди, старомодна прическа в гарваново черно и прасковени хълбоци. Всъщност, говорещият по телефона си няма да прекрачи прага на книжарницата, няма с усмивката на Ричард Гир от 80-те да се провикне: “Мексико, бейби”. В това неслучване, което си е едно от милионите неслучвания на ежедневието, е закодирана доза трогикомичност, колкото в забравена чаша мляко в изрядно подредена кухня с лъснати до блясък плочки и аромата на химическа свежест. Кухня, в която няма да се пече на фурна и към чиито луминесцентни тръби, окачени под формата на правоъгълници на тавана, няма да се издигат ароматните пари на сосове, варено и карамел. Една кухня, част от жилище, подредено с перфектната строгост на самотен човек, който вечер след работа е разлиствал с лявата ръка списания за дизайн и модерно обзавеждане на дома, докато в дясната е държал чаша червено вино, което внимателно е разклащал, за да се развие букетът от аромати на роза, цитрусови плодове, канела и онази горчива нотка, за която експертите още спорят кое е най-точното й определение, но най-вероятно е обикновена плесен, и после е поставял чашата внимателно на масичката с внезапно и тревожно откъснат от цветните страници поглед, изпълнен с налудничавия срах, да не би няколко алени капки неволно да са се плъзнали надолу по външната страна на стъклото в стремежа си да опетнят масичката и да нарушат хармонията на уютния дом.

Смях от долния етаж с преиграната лекота, типична за жена при първите среши с мъж, който вероятно ще бъде нейният любим или - много малко вероятно – ще си тръгне внезапно, ей така в средата на изречението, в първата една трета от смеха й, оставяйки я в недоумение за смисъла на последните си думи: “Забравих да прибера чашата мляко в хладилника”.

Графити за начинаещи

Спрейър с провиснали на задника гащи приближава стената, на която ти неведнъж, облегнат върху хладната й сива мазилка, си целувал момичето с обувки номер 36, което е един твърде малък номер в големите ти планове за бъдещето. Но ти, някак абсолютно оглупял, прекрояваш всичките си планове, като обущар сбъркал калъпа, като герой в грешен роман, който е трябвало да бъде агент в черен костюм, но са го напъхали на 44-та страница в шарен пост-модерен хипи-роман, легнал с лице, обърнато към звездите, насред несвършващото лято на евтино издание с меки корици, подхвърлено в тъмния ъгъл на въпросната книжарничка.

“Мими, обичам те!”, пръска спрейърът с червено на стената, после подръпва гащите и се чеше няколко безкрайно дълги мига по задника с известна доза несигурност, дали това е всичко. Да, всичко е.