Спукан балон за първи юни: Петиният калейдоскоп
Детски спомени – игра по случай деня на детето, започната от (Бо)Яна.
Поканена да се включа от малката Левенка.
Приканвам да се включат в играта:
и други
__________________________________________________
Петиният калейдоскоп
Тръгвам на училище. Учителката ми обръща внимание, че държа химикалката в грешната ръка и ме моли да хвана химикалката с дясната. Добро дете съм – съгласявам се бързо. И без това и с двете ръце изписването на кукучки и наклонени чертички е еднакво трудно. Дни наред бъркам ръцете, понякога започвам да пиша с лявата. Когато ме види, учителката ми посочва грешката и аз бързо се поправям – сменям ръцете.
Няколко години по-късно имам приятелка, която пише по странно красив начин – с обратно наколонени букви и тътри лявата си ръка с химикалка над текста. Дълбоко съм впечатлена, завиждам й даже, ще ми се и аз така да пиша. Пробвам, но установявам, че с лявата ръка пиша много по-бавно. Жалко.
***
В пети клас съм. Пиша си домашните, когато от учебника по физика изпада анонимна бележка, на която някой е написал “о_ _ _ _ _ _е”. После следва предложение за среща “днес в двора на училището”. За първи път се замислям, че “днес”, ако не знаеш на кой ден съответства, може да бъде всякога. Излизам на балкона, откъдето се вижда входът на училищния двор. Пред него, както винаги, има много деца. Познавам ги почти всички. И почти всички изглеждат все едно, че чакат.
Решавам, че трябва да изгоря компрометиращата бележка. Паля я в тоалетната със запалка на родителите и почти си изгарям пръстите, преди да я хвърля в тоалетната чиния.
***
С блатовчед ми Влади сме на около 4 години – сравняваме си капачките на колената. Неговите са остри и хърбави, някак квадратни. Моите са пухкави и имат трапчинки. Знам, че Влади е анемичен и са му взимали кръв от пръста. Много страшно ми се вижда. Гледа ни прабаба ни, която внимава редовно да гълтаме червените перлички рибено масло.
***
Мечтая си да имам маймуна. Мечтая си за Африка и искам да ходя на пътешествеие из джунглите. Мечтая си също да стана състезателка по фигурно пързаляне и да спечеля златен медал. Мечтая си да срещна извънземно и да ми стане приятел.
***
Когато много се въртиш в кръг и после легнеш по гръб на килима, стаята се клати. Пробвам да се въртя все по-дълго, за да се клати после още повече.
***
Една сутрин се събуждам и рисувам върху белия чаршаф и върху бялата възглавница на майка ми с химикалка пътя на мравките. Спирам едва когато по възглавницата няма повече място. За да запълня и празното поле под главата на майка ми, я избутвам леко встрани и изпитвам истински възторг от освободеното бяло. Много съм щастлива! И когато се събужда майка ми, първо ахва невярващо, после ме пита какво е това. Естествено, това е пътят на мравките.
***
Мразя историите за “Макс и Мориц”! Обожавам приказката за бременските музиканти!
***
С братовчед ми Влади си строим на вилата къщичка от стари летви, използвани пирони и гумени части, които прикрепяме на тавана, за да не вали вътре. Другата седмица баба ни ни купува за къщичката панти за вратата – съвсем нови и лъскави. Шие и перденца за малкото прозорче. Хубава къщичка става. Няколко месеца по-късно, в момент на ярост, братовчед ми троши къщичката с теслата, блъска и реве. Става ми малко тъжно, обаче не му се сърдя – той си е такъв, но сме си приятели. Освен това знам, че техните много го ядосват.
***
Петокласничка съм. Имам си гадже, но родителите му решават семейството да замине за Либия на гурбет. Пишем си писма, праща ми картички с палми и ми разказва, че са ходили в зоопарка в Бенгази, който бил много хубав. Един ден ми пише много страшно писмо за бомбардировките в Бенгази, когато през прозореца им влетяло метално парче от бомба. През лятото, когато се върнаха за отпуската ни го показва. Цялата компания се радваме да видим стария си приятел и се събираме у тях да гледаме по телевизията “Синьо лято”. Много, много, много съм щастлива!
***
Влади си пъха парче от мозайката в носа. Викам прабаба, за да го спаси. Тя го кара да се изсекне. Дълбоко съм впечатлена от това, че знае винаги какво се прави, дори и в тази така сложна ситуация. Понеже сме на вилата, ние, децата имаме привилегията и удоволствието да акаме на открито, клекнали зад къщата върху хартийка, която после се сгъва и се изхвърля в тоалетната. Влади гълта стотинки, за да ги търсим после заедно с клечка в акото му. Голям кеф!
***
В 4 без 5 тръгвам много бавно към детската градина на брат ми, за да го прибера. Имам 5 минути и не бива да пристигам там по-рано, защото децата още закусват и възпитателките се сърдят. Детската градина е в апартамент във вход Б. Аз тръгвам от вход Е и пристъпвам много бавно, спирам се, правя най-малките крачки на света. Времето минава много, много бавно.
***
Баба ни ни прави течен шоколад с пакетче сухо мляко, едно масло и няколко лъжици какао. Няма по-голяма сладост.
***
Ходя на уроци по немски в Културния дом. Учителкта по немски ни преподава думата “сутиен”, защото била много важна, понеже в ГДР имали много хубави сутиени, особено за големи размери, и е важно, когато отидем един ден на екскурзия там, да знаем как да купим сутиен и обувки “Саламандър”. Много се срамувам, че слушам всичко това. До Културния дом ходя пеша и ми се струва далеч. Спрягам тихо немски глаголи и предпочитам да ходя на курса по рисуване или на народни танци, но за тях няма места. Досадно ми е и си мисля как един ден всичко това ще е минало.
***
Чета “Синът на полка” и съм силно разтърсена от това, че войниците не си миели съдовете, а изчегъртвали засъхналата храна с нокти. Изненадана съм и доста погнусена.
***
Роднините в Сливен имат гълъбарник. Всеки ден, около седмица, стоя пред него и гледам гълъбите. По цял ден. Отначало чичовци и лели се опитват да ме пратят да играя нещо. После разбират, че така се чувствам идеално и ме оставят да си гледам. От време на време чичо Ангел идва и си говори с мен. Питам го дали кокошките също могат да летят. Той казва: могат, ама не много нависоко, най-много да прескочат дувара. Мисля си после дълго за прескачащи дувара кокошки и чакам да прелети някоя от съседите. Чичо Ангел ми носи лимонада от хладното подземие, на което е облепил стените е некролози на половината град.
***
Имам приятелка, която може да рисува много добре. Тя е оперирана от апендисит. Мечтая си и се моля и мен да ме оперират, за да мога така добре да рисувам. След време наистина се налага да ме оперират от апендисит, но не се научавам да рисувам така добре. Все пак си спомням молбите си и ми е странно как е могло да ми хрумне. Но по време на престоя ми в болницата се утешавам с това, че може би сега, след операцията, наистина ще рисувам поне малко по-добре. Нали мечтая да стана художничка все пак.
***
Сливенската прабаба има само един зъб и живее в къщичка само с една стаичка в същия двор с гълъбите. Вътре е толкова варосано бяло. Много не я разбирам, когато ми говори. Не я познавам добре. Прилича ми на баба Яга и малко ме е страх, но пък е много мила. Пита ме и ме слуша, когато й отговарям. Слуша с интерес, това си личи. По някое време ме пита дали искам да пускам платноходки в лигена с вода. Съгласявам се. После ме пита: плават ли, плават ли? Не съм чувала тази дума. Аз казвам “платноходките плуват”. По-късно вечерта питам майка ми и тя ми обяснява, че кораби, лодки и платноходки плават, а човекът плува. Не искам да повярвам. Ядосвам се и съм сърдита.
***
Участвам в някакви състезания за детско творчество с лични стихотворения в училище. Четем и после децата решават кого да пратят да представя училището. Чувствам се победоносно добра с ранно-пуберитетските си стихове. Имам си и здрава агитка. Избират ме, но директорката на училището се изправя и казва, че това не е добър избор – стихотворенията ми са прекалено тъжни и не отразяват щастливото ни детство. Предлага ми да напиша нови. Пиша някакви весели неща и ми е много гадно. Спирам да пиша стихове. Учителката ми по литература преглежда тетрадката ми със стари стихотворения и избира едно по-неутрално за представянето. В деня на представянето, по време на рециталите на другите деца, докато си чакам реда, написвам набързо стихотворение за лятото и детството, подавам го тихо на учителката по литература, която седи до мен. Убедена съм, че е добро. Тя е много доволна, казва ми да го прочета него. В последния момент се прави промяна на програмата и аз все пак го чета. Печеля някаква награда, май трета, и всички сме много доволни.
На следващата седмица учителката по металообработване, която явно е следила литературните събития, ме освобождава от задължението да работя с някаква опасна металообработваща машина, много е горда с моята литературна победа и е убедена, че няма да се налага да обработвам метали. За награда ми пише шестица, без да се налага да правя нещо. А тя е много страшна жена – прилича на мъж, има глас на стругар и удря яки шамари. Падам от изумление.
Години по-късно се срещаме в една бирена градина в София. Аз съм вече студентка, а тя още ме помни и ме пита какво става, пиша ли. Не, отговарям й. Пием бира, тя вече е пенсионерка и не прилича на мъж, а на самотна бабичка.
***
Чета “Приключенията на Карсон, който живее на покрива” и си мечтая да опитам тези канелени кифлички. Чета книгата много пъти и прерисувам картинките й.
***
В предучилищна възраст съм и имам богат репертоар от над сто стохотворения. Ето няколко от любимите ми парчета от детството (ако някой познае авторите на тези стихотворения, нека, моля, да ми каже):
Батко, кой е този синеок герой?
Левски се нарича мило братче той.
или
Аз ще стана бригадир,
Ще направя язовир.
Той турбини ше върти,
Ток в селата ще блести
Ах, кога ли най-подир
Аз ще стана бригадир.
(не разбирам какво значи бригадир, турбини и язовир. Знам, обаче, какво е ток и това ми се струва доста разумно стихотворение)
Буквар и читанка
Аз не съм ви нужен вече
И отивам надалече,
А при вас ще дойде
Мойта другарка –
Читанката.
***
Редовно слушам обедния бюлетин по радито за нивото на река Дунав с сантиметри. Слушам по цял ден радио. Понякога взимам вестник “Работническо дело”, намирам вътре някакъв телефонен номер и звъня в редакцията да видя дали някой ще се обяди. Обажда си винаги някой. Понякога звъня по много пъти и накрая престават да вдигат телефона. Обаждам се на 177 – приказки по телефона. Обаждам се на произвлоно набран номер да видя дали някой ще се обади.
***
Братовчедка ми Сиси има златни къдри. За мен тя е най-красивото дете на планетата. Играем си на “Сисковите глупости” – една игра, която имитира ежедневието на родителите ни. Понякога седим в детската стая, уж на кафе, и си говорим за нашите деца. Има архивен азпис от тези игри.
***
Лято е и майка ми ми чете “Вълшебникът от ОЗ”. Вълшебно лято на балкона. Вечер пръскат отрова против комари. По улицата се разхождат новопристигнали кубински работници. Ние гледаме от балконите и им се чудим.
За поезията, разбира се, за какво друго (трета част): Черен PR, за да провалиш празник
Към самото начало на “За поезията, разбира се, за какво друго: няколко думи за увод” –>
Към първа част на “За поезията, разбира се, за какво друго: Марин Бодаков” –>
Към втора част на “За поезията, разбира се, за какво друго: Книга, която да подариш” –>
3. Черен PR, за да провалиш празник
“Черен PR и други действия” на поета Тома Марков ми подариха приятели от България. Гостуването, както винаги, беше лудница – из цялата къща се търкаляха вещи и в един момент никой вече не знаеше кое на кого принадлежи. Беше по Колада и по Нова Година. После приятелите си отидоха и аз затърсих книжката – беше безследно изчезнала. Помислих си, че се е върнала с багажа обратно към България. Съжалих малко, че не я разгледах поне, докато беше още в дома ми, но пък какво да се прави – книгите имам свой живот и следват собствените си пътища. Прочетете остатъка от публикацията »
За поезията, разбира се, за какво друго (втора част)
Към самото начало на “За поезията, разбира се, за какво друго: няколко думи за увод” –>
Към първа част на “За поезията, разбира се, за какво друго: Марин Бодаков” –>
2. Книга, която да подариш
Книга, която да подариш е “Момичето, което …” на Божидар Пангелов. Да я подариш на момичето, което обичаш, защото тя е всичко или много от това, което един обичащ може да каже чрез поезия. И предимството да подариш Пангелов, а не Шекспир е в това, че Пангелов говори на твоя език – съвременни и непреведени езикови изрезки, щрихи, цветя, малко “ах”, но не сантиментално, а мъжко и благо.
Книгата е посветена на Ваня Константинова, но тя и авторът не биха ви осъдили, ако изтриете името и на негово място напишете името на вашата любима – та това би било чиста проба пърформанс, нов живот на книгата, нов контекст.
За поезията, разбира се, за какво друго (първа част)
Към самото начало на “За поезията, разбира се, за какво друго: няколко думи за увод” –>
1. Книга за чай, книга за полет
“Ангел в Зоопарка” на Марин Бодаков е една квадратна кижка, която се разлиства елегнатно. Случайно е, че започвам точно с тази книга. Може би тя днес най-силно съответстваше на настроението ми.
За предпочитане я чета с огромна купа ароматен черен чай, за предпочитание без захар, за предпочитание с канела, ванилия и нещо горчиво (применро малко джинджифил на прах). Тази декоративност на напитката ми е необходима, за да противодейства на трезвия, но строг изказ на поета и да уравновеси късния следобед.
Стиховете са кратки, по минутка или по-каратки дори, но не се чете бързо. Отпиваш след стиха и чакаш да мине времето, което не е написано. Харесва ми тази дистанцираност, която е в същото време емоционална. Ето например тук:
„Докато сутрин обувам чорапа,
две елхови иглички
полепнали
върху розовата пета.“
Харесвам пространствата в книгата. Бих я чела на фона на парчетата на Lambchop, примерно. Виждам я в пастелни цветове – сиво, зелено, кафеникавата гама, розово; тук-там някой остър щрих. Всъщност е каменнта тази поезия. Може би това усещане идва оттук:
“няма сведения за тежките,
недостатъчно смлени желания, наложили
уширението на аортата
вътре в камъка”
Някои от образите в нея, които са ми емоционално близки и се опорни точки на моя прочит: чорапи, цип, копчета, градини, експлозии на светлина, размиването, разтварянето, студенината.
Това е една красива книга и като оформление. Може би една от най-стилните съвременни български стихосбирки, които познавам. Корицата похожда на съдържанието, небрeжно грапавата, иммитираща амбалаж, хартия на страниците, оформлението като цяло – моитe поздралвния към издателство “Алтера”!
И следващия път, когато препрочитам “Ангела в зоопарка”, искам да е в самолет. И надвесвайки се над града, да имитирам ангелския поглед от предната корица. Четейки да кацам.
Марин Бодаков, Ангел в зоопарка, 2008
Алтера, ISBN 978 – 954-9757-16-3
За поезията, разбира се, за какво друго (няколко уводни думи)
Дълго време обмислях как да започна тази обширна тема и в кой блог й е мястото. Реших да е тук, в клюкарския блог, макар тя да е не само клюкарска.
Искам да ви представям съвременни български поети, които харесвам, и това представяне да бъде за една по-широка публика. Искам да представям поетите пред непоети, пред хора, които oбикновено не четат поезия или четат само класическа поезия; пред хора, които не купуват стихосбирки на съвременници и консумират поезия чрез случайни срещи с текстове в мрежата или в по-смилаемия им вариант като текстове на песни.
Има различни аргументи за това, защо е лош навик да се четат стихове предимно в мрежата или да се попрочитат стихчета, попреписани оттук-оттам. Ето някои от тези аргументи:
Feed-a на “мисли+думи 02″ не работи. Моля за техническа помощ
От около две седмици забелзвам, че feed-a на мд 02 не работи – запецнало е на “поетите с китарите” и не мърда. Можете ли да ми помогнете със съвет какво и защо. И как 
Благодаря!
Думи, изрази и тяхната употреба в модерния български. Които ме дразнят
Заглавието не е написано по правилатa на здравословния синтаксис. Написах го така, защото ми харесва. Демократична съм към езика и обичам езиковите експерименти. Толерирам дори и това, че хората пишат “незнам” (слято). А защо да не приемем “незнам” като изключение, след като мнозинството има езиковото усещане, че така е правилно. Имах преподавател по лингвистика, който позволяваше да се пазарим с него. Например, когато в някакъв текст мнозинството от студентите смятаха, че правилният отговор е различен от този, който той смята за правилен, просто ни питаше защо така мислим и се съгласяваше. Често.
Куче-джедай
Робин, 5.03.09, Куче-джедай.
Това ми е подарък.
Снимката предава графиката в реални размери.
Приказка за такъмите ми
И преди да започна, нека да призова да се включат:
Силвия Томова от “Алигаторите на пият бърбън”
Ясмина с “Умопомрачения”
Левена Филчева с “Парадоксите”
Прочетете остатъка от публикацията »
Оранжево докато си дъвчем дъвка
Докато си снимах такъмите, ми изскочи ето този малък човек с беззъбата си уста пред камерата. И понеже не върви да ви го покажа сред нещата, които притежавам, ето го тук – усмихнат разбойник с оранжева дъвка. Може ли и аз да си взема давка, попитах. Даде ми.
Все още мога да правя по-големите балончета. Тези, дето се лепват върху носа.
А такъмите – утре.
