ю

 Сутринта започва с една празна бутилка

Всяка сутрин, докато се мъча с премръзнали пръсти да отключа веригата на колелото си, се отваря вратата на съседната къща и господин Д. по халат и костеливи боси крака в джапанки слиза няколкото стъпала до боклуджийската кофа и изхвърля празната бутилка от вино, поделена снощи с русата дама с висулчестите обеци, която през лятото е неговата градинарка, а през зимата майсторката на мазни печени патици на фурна. Този старец е толкова своенравен, че почти цялото кротко кварталче го гледа със страх и лакейско покорство. Защото е нафукан самохвалец, защото излиза понякога в жегите по бели провиснали на дупето гащи и с разкрачени крака и скръстени ръце, застанал в средата на оживената улица, дълго и спокойно се взира в къщата си, за да оцени дали чистачката добре му е измила прозорците, докато колите със свиркане и свистене на спирачки го подминават. Но г-н Д. с господарски жест им дава да разберат, че той тук си е в къщи, а те само преминават през неговата територия.

 Чакълът на годините

Разказвал ми е как по време на войната всеки ден е изминавал 11-те километра до гимназията в центъра на града. Но днес не би мръднал и до магазина на ъгъла без колата си. Веднъж загрижено ме попитата дали да не ме закара дотам, вместо да се мъча с това колело, което с несмазани лагери ръждясва под навеса. За мен е удоволствие, казва му, да си карам колелото, слънцето грее, не бързам за никъде, а той - вперил поглед като човек, който не чува, но не иска да се издаде. Всъщност, г-н Д. наистина е полуглух и разговорите с него имат често абстрактен характер. Как сте днес, г-н Д, питам аз, а той отговаря: “Новите отсреща вчера бяха оставили прозореца на партера цяла нощ отворен. Може да са бързали за някъде, гледам, че днес вече е затворен, опитвам се да го успокоя аз. Когато американците дойдоха, ние се бяхме скрили в мазето, беше ни страх, а баща ни казва: “Скъсайте нашивките с пречупените кръстове!”, че не знам какво ще става с нас. А ние бяхме пъпчиви младоци и не знаехме дали утре ще има училище…

Веднъж на по чашка ни разказа, че зад къщата вадели камъни и пясък за армията и за многобройните грандомански строежи на фюрера. След войната запълнил изкопаното отново и сега там е дива градина, а малко по-нататък е израснала млада горичка. Лекият наклон загатва за предишната яма. На вехтия бюфет, в хола с избледнелите велурени канапета, е подредена цяла галерия със снимки в декоративни рамки, предимно образи на жени. Никога не говори за тях. Има една млада дама, която го посещава с дъщеря си винаги по празниците. Детето се провиква през градината: таткооооооо, а той ги води вечер на ресторант.

И градинарката!

Една истинска дама с препарирана възраст, която по къси панталони и гумени ботуши полива цветята привечер. Но винаги с диамантените си обеци и нагримирана като за бал, косата на странична конска опашка с подскоклива букла в края. Когато ме види, се усмихва по холивудски, изпъва се като струна и ми маха с облечената в гумена ръкавица ръка с почернели пръсти от земя и тор.

Имах глупостта един ден да затръшна вратата на жилището, а ключът остана отвътре в ключалката. Помня как се справях като дете в подобни ситуации с отвертка и клещи. Уви, явно днешните брави са плод на дългогодишни изследвания и този номер не мина. Нямах телефон, нямах пари, нямах ключ, позвъних на вратата на г-н Д. Той се почуства натоварен с много отговорна задача. Дамата се усмихваше от хола с небрежно прехвърлени крака напреки на фотьойла, зачетена във вестник. Миришеше на вечеря. Той взе телефона, седна в кухнята на масата с разтворен телефонен указател и набра поред ключарите в града, като се пазареше за цената, все едно че е на пазаря в Истанбул и ще си купува килим.

 Един полет и забравих

Освен другите си многобройни екстравагантности, той е и хоби пилот. Все още върти своите кръгове при хубаво време и аз се моля да взима завоите малко по-високо. Особено след като веднъж ми разказа, че все още не са му отнели правата на пилот, защото лекарят, който го освидетелства за годен, е негов стар приятел.

Въпреки шеметните състояния на духа си, той е чудовищно точен и коректен в отношенията си с хората, но само когато сам си пожелае това. Все пак, нали трябва да продължава да държи фасадата на намусен, своенравен, заядлив дядка. Питат ме как мога така добре да се разбирам с този ненормалник. Ама нали знаете, има хора които се надушват отдалеч. Представям си, че когато остарея, ще бъда като него. Не че ще търпя градинар и печени патки в неделя. Или ще летя, не дай си боже, изпитвам панически страх от летенето! Припознавам позицията му и леката саркастична усмивка, с която разиграва театъра на своята лудост. Мисля, че и той си представя същото за себе и открива в мен една дамска версия на собственото си его. Може би, затова винаги си спомня кое е любимото ми вино, макар ежедневно да забравя около 90% от 24-те часа.

Днес, докато се взирах в огледалната повърхност на езерото в средата на острова (виж картата на марсианката) и си мислех за нещо супер интересно, което още няма да ви разказвам, защото не е съвсем дообмислено, пък и е доста обемно за кратко обяснение, но пък е свързано с острова и с всичките ми блогове и отклонения…, нещо цамбурна и повърхността се разля на кръгове. Аз, естествено, знам, че е камъче и не се отклоних нито на педя от тайните си намерения и планове. После се замислих, че ако това е камъче, някой го е хвърлил или се е отронило само от надвиснала скала (такава обаче тук няма) или е паднало от небето или друго. Друго, реших аз и потънах отново в мислите си.

Тук му е мястото да ви разкажа за “гавагай”. Знаеш го това, нали? А, ти не си го чувал. То е нещо като научен виц. Значи… седи си Бай Ганьо-Изследователят на самотен остров и по едно време се задава дивак. Здрасти, вика му Изследователят. А онзи се пули като невидял и по едно време изломотва: Гуга шаша маша, гуга лаки му… Или нещо подобно. Сега е ред на Изследователя да се пули и да се чеши по тропическата си каска, мислейки, че това е главата му. И се заприказвали нещо, попушили, посмели се и всеки си говорел на собствения си език, а им е едно шарено и весело, мир и хармония на народите се изписва в небето от дирята на редовно прелитащ по презокеанския маршрут самолет. В храстите нещо прошумолява и приятелите се отплесват от небето. Я кво е тва, пита Бай Ганьо, искрено изненадан, а думите му се влачат из устата едни такива тежки и овални, сякаш мозъкът му е съвсем изпушил. Дивакът посочва питащо с пръст към храстите, откъдето на забавен кадър прескача бяло зайче. Да, бе същото, отвръща бай Ганьо, довлен, че така добре се разбират с местното население. Гавагай, отвръща дивакът и подава на Бай Ганя лулата, широко усмихнат с неземно белите си зъби. Тук Бай Ганьо би се отклонил да разсъждава за зъбите, цвета бяло, символа на белотата в японската култура, най-белият е най-черният обърнат наобратно предмет, … Но Бай Ганьо е изследовател и не се отплесва току така - вади листче и записа четливо:

 ”гавагай = заек”

И доволно запушва, издишайки пушека на кръгчета към безкрайно синьото небе. Което ми напомни за кръговете в езерото.

Въпроси за размисъл:

1. Защо бай Ганьо реши, че “гавагай” означава “заек”. Не може ли да означава “бягащо същество”, “бяло”, “това е вечерята ми”, “ти си глупак”, “забавен кадър”… Други предложения?
2. Защо е толкова вълнуващо да учиш думи на непознат език и да имаш усещането, че можеш да подредиш думите на чуждия език в системата на своя?
3. Защо гавагай? Може ли друга дума? Гавагай дума ли е или изречение? Или цяла история?
4. От 3 –> Имат ли думите история? Ако имат история, това историята на индивида ли е или на групата, която си служи с тези думи?
5. Важи ли това и на е-сланд?
6. Ако днес гавагай наистина е заек, какво ще е утре? А какво е било вчера? Има ли зависимост?
7. Гавагай и етикетите (тагс) - обширна тема!

Няколко научно-популярни връзки по темата:
- Куайн, който описа феномена гавагай
- Лесно и за четене и забавно описание на гавагай
- За проблема с референциите

Днес пристигнаха първите колетите. Тези, които получиха нещо, се изпокриха из храстите да се порадват необезпокоявани. Храна и вода има достатъчно, този остров е наистина измислен. Батериите не свършват. След няколко коктейла и сплотяващи речи на самообявилия се водач, последва продължително парти. Всички се обичаме! Тропиците са измамно място. Тук глупостта се заменя с веселие и ром. Вероятно защото е вечен празник. Имаме вече и градинар - откри някакво доматеподобно растение в южния залив и реши да го опитомява. Онзи ден ми писна от хармония. Слязох на плажа сама с лаптопа и написах няколко постинга - зов за помощ към остатъка от света. Странно е усещането да си корабокрушенец и в същото време да бъдеш конфронтиран с новини от отвъд. Започнах да наричам света извън острова “отвъд”. Току що ме обвиниха, че се държа високомерно. Боже, дали се свиква с такъв живот.

 Куп неотговорени въпроси

И блогъри, разбира се.
Под този предишен постиг се събра ентусиазирана компания корабокрушенци. Оказа се, че ние послушно си бяхме събрали музиката, но оттам нататък - пълен мрак. Че ще са тропици, ясно. Коктейлите все някой ще успее да забърка.  В коментарите останаха много отворени въпроси. Никола се съгласи, че има опасност да потънем в лаптопите си и да си говорим чрез коментарите в блоговете или по ICQ (не е ли вече изместено от Skype?). Разбира се, един истински блогър няма да зареже писането, само защото слънцето грее, а партито е карибско, нали? Или?

Имало било pом там

Тони, приятел с произход от Карибите твърди, че там имали 120%-ов ром. Тони има прилично британско образование и отговорна професия, все дадености, които предполагат сериозно отношение към митове от подобно естество. Но той винаги упорито твърди, че 120%, противно  на всички науки, е възможно единствено там, на островите. И никога не уточнява на кои.

А батериите?

Те щели да са вечни, припомни марсианката, нали вече знаем, че на острова ни стават чудеса. Храна има, и то все вкусна, която пак по предложение на Никола можем да наречем “гозбата от колета”. Звучи някак френско, мореплавателско, абе някак с вкус на приключения. Чух, че марсианката ще сглобява салове по марсианска технология. Размисли, нали и ти няма да забравиш музиката? А как да го наречем нашето самотно убежище: Санта Блогония или Блог Нова Земя… или Островът на вечната батерия, Порт Блогланд… Други предложения?

Размисли, май достогнахме и до утопиите, макар и все още не в литературна форма. И в този смисъл, нека тук да забравим за всички дебнещи ни зад палмите опасности. Нека да забравим за зверовете в себе си и да си поиграем като деца. Може пък с общи усилия да създадем модерна блогова утопия в литератуна форма.

Всеки е добре дошъл! Островът расте като гъбата под дъжда от онази приказка. Хайде да се включим с въпроси и отговори. Всеки нов въпрос отваря нови хоризонти, изпраща ни да търсим нови територии, растения, коктейли, които растат по дърветата и с изумление да откриваме кюфтета в ярко миризливи храсти. Всеки отговор е завоювана нова земя. Всеки саботьор ще наказваме с триене на коментарите.

А ето и началото на въпросника:

Нашият остров - непълен конспект

1    Комуникация

1.1 Как блогър заговаря блогър; заговаря ли го изобщо?

1.2 Продължала ли блогърът да пише в блога си?

1.3 Кога млъква блогърът?

1.4 За какво си говорим?

1.5 Как си говорим? -невербална комуникация, пулене, съскане, квичене, танци….

1.6 Конфликти

1.6.1 Не понасям даден блогър

1.6.2 Някой ми взе лаптопа

1.6.3 Свърши ми батерията, пък уж била тук вечна

1.6.4 Войни, войнички и пъчене

2    Природа

2.1 Трева и пясък

2.2 Пустош

2.3 Нищо

3    Коктейли

3.1 Вид, цвят, рецепти

3.2 Вкусове и усещания за коктейли

3.3 Изкуство и литература като субкатегория на коктейли

3.4 Любов и страсти също като субкатегория на коктейли

4 Храна

4.1 Ловци, събирачи, билкопознавачи, вещици и джуджета

4.2 Стопанство - опитомяване на местни диви видове

4.3 Готвачи и алхимици

5 Гуру, мъдреци и отшелници

Моля, включвайте се с въпроси и отговори!

Самотата е капризнo животно

Посочена от марсианката, приемам предизвикателството да запраша към самотния остров с подбрана музикална колекция. Подчертавам, че островът наистина е самотен, а не необитаем. Всъщност, драго марсианско семейство, мисля, че едното не изключва другото. И най-гъсто обитаемият остров може да бъде самотен, да, не само човекът е самотен. Освен това, стъпиш ли на необитаемия остров, той престава да бъде необитаем, но може да си остане самотен. Един остров може пък да бъде необитаем, но никак самотен. Самотата е капризнo животно, не във всяка гора ще откриеш следите й. Говоря за предизвиканата, желаната самота, която приемам с отворени обятия - един шанс да седна и да мисля.

Играя си на жумичка

Предвид това, че светът е претъпкан, шумен и овладян от гугълската истерия да открива всичко, не си правя илюзията, че ще ме оставят достатъчно дълго със самотата ми. Представям си дебелогъзи чиновници, платени от туристически империи, прегърбени пред мощни телескопи, които денонощно ме наблюдават как се справям със суровата природата, измерват настроенията ми, за да преценят как биха се чувствали евентуалните бъдещи туристи, записват си в кой залив си строя колиба, за да вдигнат там хотелчета за измъчени градски работохолици. Единственият ми шанс да ги разубедя, е да представя живота на острова като непоносим, до болка самотен, абе съвсем непривлекателен.

Последният остров и музиката

Ето някои от стратегиите ми за заблуждаване на останалия свят:
- Симулиране на нервно разстройство, причинено от ухапване от непознат вид комар. Симптоми: въртя се в кръг, подреждам камъчета във формата на емблемата на Мерцедес, а отдолу на всички ми познати езици изписвам: ” Ти, който ме гледаш през мазното стъкло на телескопа си, не си мисли, че аз също не те наблюдавам”.
- Ежедневие на скитник: уж безцелно лутане из острова, отъпкване на пътека, която, погледната от самолет, е гигантски лозунг : “Човекът - самотен остров”
- Спонтанно и безкрайно парти с Петкан, който се появи всъщност в сряда и аз настоявам да го наричам “Средко”, но той държи да е Петкан. Един ден изловявам Средко да праща мейли от натъпканата с най-модерна техника пещера в източнана част на острова. Прозряла абсурдната ситуация, осъзнала, че в този свят място за Робинзони няма, ще седна на плажа със седемте си диска, които още днес смятам да пъхна в багажа си - човек никога не знае, дали ще му остане време да се стяга за път, когато съдбата внезапно го призове- и ще зачакам хеликоптерите:

1. Element of Crime - Mittelpunkt der Welt (”Център на света”)

“Там, където стъпват нозете ти, е центърът на света!”

2. Buena Vista Social Club - Buena Vista Social Club

Заради Хавана и кубинската музикална традиция. И заради Вим Вендерс, който е родом от Дюселдорф и един съсед твърди, че го познава отпреди. 

3. Cesaria Evora - Best of

Да живее Кабо Верде и босоногата кралица на морна!

4. The Jam - The Very Best of The Jam

“Тhat’s entertainment” ще го въртя до умопомрачаване, повтаряйки градската молитва:

5. Raul Paz - Revolucion

Заради Паз и Куба!

6. The Good, The Bad & The Queen - The Good The Bad & The Queen

Просто ей така, да си слушам, когато другото ми омръзне.

7. Manu Chao - Clandestino

Понеже учителят ми по испански, който ме наричаше “Бетя” и от тогава аз самата така се представям, пускаше винаги Ману Чао, когато му писнеше да преподава. И понеже на острова има неопитвана бурна растителност. Ъ-ъ…

Обаче има и е един бонус. Скрит дълбоко в джоба ми или може би в скъсания ми чорап. Него ще извадя преди да ми отнемат острова, преди да завъртят сондите в сърцето му, преди да превземат и последния самотен остров : PeterLicht - Lieder vom Ende des Kapitalismus.

ENDE

Post Scriptum:

- цитирам този пост,

- посочвам  mix, Абагар е магаре, mrbronco, nicodile

(В интерес на взаиморазбирателството в блоговото пространство държа да уточня, че долупосочените бологове цитирам в положителен смисъл, дори това на пръв поглед да не изглежда така. Противоречащи на моите възгледи блогове не посочвам директно, защото не искам да бъда свързвана с мнения, които не подкрепям.) 

Снимка, която харесвам

Защо харесвам тази снимка (виж фото №1) повече от професионална рекламна снимка в лъскаво списание? Защото снимката на чешита Моллов е истинска в своята нескопосаност.Тя си е блогова, откъдето и да я резнеш. Виждам как сърдитият старец повдига поглед и, осъзнал физическата си невъзможност да награби този хаймана, дето го щрака там, гръмогласно го псува и затръшва врата на магазинчето (магазинчето също е култово). Сцената ми напомня за филма “Blue in the Face” със своята домашност. Една снимка на чорапогащник примерно, гарнирана с празния поглед на гримиран модел, не е истинска. Тя не е и изкуство. Дори и да отговаря на естетически критерии, такава професионална снимка пропада по моите критерии заради интенцията си да продава и да задоволява потребителски вкусове . Професионалната снимка не е снимката на живота.

Фото №1: Дядо в с. Хитрино чете вестник в магазина

Ние оглупяваме още повече от собствената си глупост, която ежедневно размножаваме и консумираме

Няма такова животно като творчестко виждане в рекламните визии. Който го вижда, се лъже, така както той се лъже, че когато дъвче дъвка с вкус на ягода, това е истинският вкусът на ягодата. Затова не чета блоговете-дъвки, обичам ягодовите блогове.

По същата причина, по която харесвам снимката на Моллов, харесвам и фоторепортажите от Добрич и човешкия кротък тон на авора. Харесвам и кулинарните снимки на Simplyblue. Защото са истински, спонтанни и защото показват ястия, които не са направени винаги по рецептата; не като от онези списания, които ни бомбардират със снимки на пластмасов шоколад, който бил по-фотогеничен, защото не се се топи под прожекторите.

Фото №2: Околностите нс с. Прилеп (от блога на матари) 

Харесвам личните истории на блогърите, с подробности и клюки, които уж не ме засягат

Ама наистина истинските, а не тези на фукльофците, за които провинция е всичко извън тесните граници на махалата им. И не на тези, които си правят гавра с филм, защото певицата на фадо имала сключени вежди. В клуба на най-големите сладкодумници са Канев, Марсианката, БатПеп.  Абсолютно нехаресвани от мен са жълтите историйки на злободневни теми с цел привличане на интерес - вижте най-големите цици, ПиАр (е толкова много пи-арковци като в България не съм срещала на друго място по света), за или притив баклава, абортите, митът Батак… или пък предъвквани истории от световните информационни агенции (хайде, това някак мога да го простя, всеки се плъзва по изкушението да сподели нещо свръхактуално). Има обаче някои изключителни глупости, които са култови поради галактическата си степен на абсурдност. Както например преди време курсиращото сензационно разкритие, че братя Аргирови са един човек, сниман винаги в огледало, за да изглежда по телевизията двоен. Ето тази новина, за огромна моя почуда, успях да прочета докрая, защото възприемам блоговете и като поле на фриволни фантазии, и тогава изпитах потребност да споделя сензацията с баба ми. Сигурна съм, че щеше да я заинтригува.

Уважавам идиотския стил на Слави, защото е искрен и пише такива неща или показва нендодялани музикални визии.

Една от темите, която лично ме засяга, и която е бездънна дупка за коментиране, е тази за деленето на вътрешни и външни българи (живеещи в България и живеещи в чужбина). Все едно трябва да си делим родината. Да се делим и да се противопоставяме в един абсурден спор, в който няма правилен отговор. Варианти на тази тема са: ние грамотните срещу вас неграмотните; ние, които бачкаме, срещу вас, които си веете задниците и подобните уродливи дискусионни израстъци.

И не на последно място искам да помоля създателите на стихчета от рода:

Морето ме прегърна
с целувката си нежно
(ох, иска ми се да повърна,
уви, това е неизбежно).

да не се заблуждават, че това е изкуство, дори когато някой авторитетен блогър е написал коментар: “супер, все така!”. Много съжалявам за тази злобна забележка, но в моето естетическо разбиране няма по-голям грях от това, да хвалиш нескопосан поет. Хем го лъжеш, хем дружно допринасяш за упадъка на съвременната литература. Знам, че не съм литературен титан, обаче, пишейки стиховете си, се опитвам да съм поне честна със себе си и да уважавам езика, на който пиша. И съм благодарна за всяка конструктивна критика в мисли+думи. Мога да се похваля с положителни реакции и с един коментар, който ме определи като “куха лейка и тлъста свиня”, но макар да ми се стори забавен в искреността си, ми беше не много на място и го изтрих на бърза ръка.

Обичам да чета стихове из Интернет и да си сверявам часовника

Повечето стихове са ужасяващо плоски, повечето стихове са мотор на цялата изродена фолк-поп култура. Чалга има по целия свят, тя си е част от машинарията за печелене на бързи пари с лесно смилаеми песнички за масова употреба и с битова тематика. Поетите не трябва да пишат текстове за чалги, сори, тук съм безкомпромисна, макар и да го могат. Заслужава си да се четат неща като тези на СИВ и hano, моля допълнете, ако сте открили други интересни поетични блогове, ама такива с лична, нескопосана, искрена поезия като сникмата с дядото, а не такива, които цитират класици.

Освен това искам да кажа на Scnaman за онзи разказ. Няма такова нещо като да нямаш стил. Целият ти блог има ярко изразен стил, малко Хемихгуей, малко белгийски мистицизъм, малко български алабализъм. Разказът може да се пооправи и става готов. И вземи да напишеш отново нещо литературно и по-малко фитенс и терминатори.

За всички, които си ги мисля, но не съм ги споменала - не беше честно, ама наистина хич не беше честно, да не не спомена и вас, но уви… това тук стана много дълго, пък и през следващите 100 години блогване все ще ни се кръстосат пътищата някъде.

Мацки, гъзари и подобна измет 

Омръзна ми от гъзари и красавици с изопнати къдри и изящно изскубани вежди. Омръзна ми от разговори за фитнес, аеробика, перфектно тяло. Още повече ми омръзнаха прическите с накриво подстригано бренонче и оръфани краища. Не, това не е стейтмънт, видите ли колко съм небрежен. Този, който си прави крива прическа, крещи, глейте само колко съм непосредствен, колко спонтанно се веят правилно издуханите ми къдри. Вижте ми джинсите, колко небрежно, обаче строго модно, очертават перфектните ми кокали.

Просветените романтици

Имаше преди време по нашите краища едно списание за “просветени романтици”, както авторите се самоопределяха. Естествено, то не успя да се наложи и изчезна бързо, както много стойностни неща с маргинална публика. Та в духа на това списание и този гневен постинг. Знам, глас в пусниня е, но понякога и рибите крещят под водата, макар да не ги чуваме отгоре.

Тук искам да защитя правото да бъдеш грозен и щастлив. Преди всичко да не си модерен е най-големият късмет, който може да извадиш от баницата. Цени свободното си време, бъди небрежен, позволявай си добро вино, стойностна литература и музика, която отговаря на твоя темперамент. Пътувай, дори и да не можеш да си позволиш да отидеш далеч, но иди поне до съседното село, обaче иди! Чети Уикипедия и пиши в нея. Изтрий си половината блог и го пренапиши. Изпуши една лула, изплети си шапка (ако можеш де, това не е никак лесно; важното е да проумее човек колко труд се влага в направата на една дреха), разговаряй с други грозни като теб и мълчи като гъз, когато те заговорят красиви. Изобщо, да бъдеш малко необщителен е добро начало да заживееш с тази философия.

 Една социална мрежа от маргинални типове

И аман от дендита във всичките им пръдливи пози. Май трябва да поспра да чета блогове, за да ми мине това нездравословно раздрaзнение. Бъди ретро, аристократ или декадентен. Деакдентен! - как ми се ще тук да се усмихна доволно. Позицията на аристократ задължава също да си щедър и да прощаваш благосклонно. Освен това, един аристоркат не би си сложил в къщата камина с изкуствен огън на картинка. А да осъзнаеш ретрото означава да разбереш, защо си такъв, какъвто си сега. Защото ти не си паднал от небето, а си продукт на развитие, което в повечето случаи е със съмнително качество. Разбереш ли кой е некачественият материал, можеш лесно да го замениш. Така, както правиш ремонт на дома си, можеш на направиш и ремонт на душата си, май.

С риск да се скарам с много хора, макар да не обичам конфликтите, чашата ми на търпимост към целия този пластмасов стил преля.

И ако някой би желал да ме последва в социалната мрежа на зъдръстеняци, просветени романтици и немодерни щастливци, добре сте ми дошли!

Post scriptum - започвам да уча латински, защото ми липсва. Други езици в програмата ми са есперанто и португалски. Някой друг с подобни интереси? 

Подходяща музика и визия към това четиво:

Manu Katché, “Number One” от албума “Neighbourhood”, 2005

Гледай сега. Искам да ти разкажа за туркменската кралица. За това, как се е стопила, кожи и кости е станала от нервни разтройства и лежене по болниците. И за лъчезарната й усмивка, за бликналата радост, когато прекрачихме прага на жилището й в Лайпциг. Обаче вниманието ми все се отмества към двамата й сина. Нека да ги наречем Добрият и Лошият. Вече са станали млади мъже, които грижливо хокат майка си, когато тя със сгърчено то болка чело се изправя от мекото канапе, за да донесе нещо от кухнята за гостите. Как уж по мъжки й казват “абе, мамо, мълчи, аз разказвам сега”, когато ги прекъсва, за да ги похвали или да внесе нейната гледна точка в историята. А тя покорно млъква, но върху скритите й зад дланите устни грее непокорeна усмивка.

 Добрият е отслужил, вдъхновява се от оръжия, ред, дисциплина. Лайпциг е град на със силна неофашистка сцена. Добрият е антифашист от модерен тип. Участва в демонстрации и се бие с гологлавци, когато се наложи. Има перспективна работа и шанс за кариера в областта на човешките ресурси. Всичко съм научил в армията, казва той и очите му светкат по азиатски сурово.

Лошият е проблемното пораснало дете, което е кръшнало и избрало да отслижи като цивилен. Той е по-големият брат, който първо учи информатика, но се отказа. После медиен дизайн, но не си взе последния изпит, а сега, за ужас на загрижения си баща Х. (кой беше пък тоя? ), се е записал в художествената академия и то с обричащата на бедност дисциплина изобразително изкуство.

Познах го веднага. Разговаряхме кратко, но го познах. Tой е човекът, с когото винаги съм се разбирала. Беше несигурен, отговаряше кратко, не задаваше въпроси. Не знаех, че с лошите по-лесно се сприятелявам.

Полицейските коли, пожарната и линейките имат различни сирени, за да се знае кой кой е. Иначе ще дойде полицай при някой, който си е счупил ръката и ще му сложи белезници и хайде в затвора, а то го боли още повече. А когато има пожар, ако дойде полицай ще има още и още огън. Или ако някой е крадец и го заведат в болницата и той вика: “Не съм болен, крадец съм…!”

Ако един хелиев балон го пуснеш, той ще лети нагоре и все по-нагоре и ако не срещне някоя планета, все ще си лети. А няма ли да се спука по някое време, питам аз. Може и да се спука, ако се забоде някъде и после ще лети на обратно, за да падне.

А ти знаеш ли, че земята е кръгла. Това и бебетата го знаят. Питай едно бебе: “Кръгла ли е земята?”, “Да”, ето виждаш ли.

И малините срещат ванилов сос и *ДЖЪШ* - удрят се, каратеееееее… И сосът е разплеска, защото е мек и няма мускули.

Безкрайност + 1 не е равно на безкрайност, това е повече, естествено.

Хората са безкрайно много. Броят се и тези, които са умрели, и тези които не са се родили.

Хората умират, защото иначе, ако никой не умираше, щяха да бъдат толкова много, че едните да се катерят по главите на другите, защото няма място.

Хората са били преди маймуни. Преди около 100 години.

Аз като стана на 100 години, ти ще си вече скелет.

Дърветата, които са далеч, са малки колкото самолети, които летят.

В училище през голямото междучасие могат децата да си поръчват предварително за месеца плодови млека. Робин от няколко месеца не си поръчва. И си мисля, сигурно не му се пие на момчето. После разбирам, че той пиел порциите на отсъстващите деца и го питам защо. А той ми обяснява най-сериозно: “Ти знаеш ли, че то стана много скъпо.” И аз отговарям: “Е това няма значение. Ако искаш да пиеш, ще ти дадем пари да си го поръчаш.” А той ми обяснява: “Не, те като видят, че го пия, ще го направят още по-скъпо, хайде 8 евро, после 20, после 100 и после всичките пари трябва да им ги даваме.”

Да - да, децата трябвало да слушат винаги родителите. Нали? И ти ако ми кажеш: “Хайде, открадни тези пържени картофки” и аз те слушам и после хайде в полицията. “Ама аз няма да ти кажа такова нещо!”.

Дядо Коледа го е имало преди, но той вече е умрял, затова родителите трябва сега сами да подаряват на децата си. А когато е живеел преди е бил Исус и след като са го разпнали е станал на Коледа.

Феи, джуджета и динозаври няма наистина. Преди е имало най-много един великан, но това не може да се докаже, защото още не са му намерили костите.

Да се целува момиче е гадно. Но някой ден ще му се наложи на човек.

Гизела и тайната 

Един ден, преди около три години, иззвъня телефонът. Беше Гизела, майката на Х. Той се завърна, крещи леля Гизела развълнувана, той се завърна от поредната командировка в Русия с нова жена. Ми може, живот. Х. е над 50-те, но за любовта възраст няма. Да, обаче те имат и син, а ние досега с чичо ви Манфред нищо да не сме знаели; промени се светът и хората в него, заключи Гизела с носталгична въздишкса и след неестествено дълга пауза, сякаш преминаваха кадри от последните 70 години през главата й, се впусна в дълго и подробно изложение на многобройните си старчески болести.

Винаги е интерсено, когато се случи нещо по-така, за което да има да се говори на рождените дни. Човекът е любопитно животно, страничен ефект на езика е клюката. Хрупкавата клюка, която никой не подминава.

Х. винаги е заемал ролята на достолепен, замислен чичко с брада, който строго възпитава синовете си, за да не станат хаймани или още по-лошо - хора на изкуството. От старата съветска школа е, инженер с дипломна от Москва. А до него винаги се усмихваше с маслинените си очи жена му от Туркменистан с красивото име на кралица и неподражаем хипи стил. Запознали се като студенти в Университета.

По Коледа Х. ни покани да го посетим в Ерфурт, за да ни запознае с новото си семейство. След като дълго махахме за сбогом на овцата на Ангела, поехме натам.

Помня Ерфурт от преди точно 20-години, когато бяхме на екскурзия от училище. Бяхме отседнали в хотел Космос, много авангарден за времето си, а от днешна гледна точка досадно шарен. Тогава обаче шаренията ни се струваше много идейна. Не знам духа на 80-те ли ни е владеел или понеже бяхме свикнали на едноцветните мазилки в земни цветове, ярко жълтите метални рамки на вратите и шперплатовите гардероби в морско синьо ни екзалтираха до умопомрачение.

Мистър Х. владее положението 

Не открихме хотел Космос сега. Открихме Х., който веднага ми стана противен, защото се държеше наставнически и говореше в притчи. Аз се вкиснах още през първите пет минути и реших да мълча вместо да се заяждам. Осъзнах, че Х. съм понасяла единствено в присъствието на туркменската му кралица. Присъствието на някои хора променя светлините и сенките на предметите.

Х. ни предупреди, че настоящата му жена, макар да е млада, изглеждала доста зле, понеже била живяла като дете в Архангелск, на север, а там се хранели лошо и то с некачествена храна. Интересно. После сподели, че се опитвал да я възпита в трудолюбие и понеже от няколко месеца не живеели вече заедно, тя трябвало да му чисти жилището и той щял да й плаща. Облещих се. Това е унизително, казвам. Що, вика той, то си е в реда на нещата. Е как бе кретен, ще накараш жена, която те е напуснала, да ти мие лайната срещу милостинята ти? И как да си намери работа тази жена, когато тя едно изречение на немски не може да върже като хората. Мързелива била просто! Държах една дълга реч, а той беше изненадан, досега никой не му бил казвал такива неща. С какви хора общува този екземпляр, щом никой не му го бил казвал?

Ерфурт на -10° 

След като ни разхожда часове наред из мрачния ледовит Ерфурт и настояваше да ни разказва историята на всяка порутина, нещо което при други условия вероятно би ми доставило удоволствие, но в момента беше същинско наказание, защото бях премръзнала, а и неговата патриотична патетика ми беше повече от противна, се смили над нас и ни поведе към дома на любимата си, която готвела за нас пелмени.

Светлините на Eрфурт

Анна вари пелмени 

Анна, една лъчезарна жена с безкрайно дълги руси коси, вари пелмени. В запотените прозорци се отразяват разкривените ни образи. Анна ти си толкова глупава, като майско цвете. Давай, гладен съм, изсумтя Х. и я нагълча, че не е изстудила виното. След като пофуча наоколо и се посуети, давайки й непрекъснато напътствия, се обърна към нас и ни обясни, че Анна, когато пийнела, се оливала и изобщо добре, че е той да държи положението.

Последвалата вечеря ми напомни класическа руска драма. Започнаха да се вадят кирливи семейни ризи, Анна разказа с много жестове и откъслечни фрази, че се е разделила с Х., защото той се запива и й посяга, а петгодишният им син със забити от страх нокти в ръба на тежката кухненска маса наблюдава покъртителни сцени. Иначе Х. бил много добър съпруг. После гордо заяви, че тя като истинска рускиня на всеки удар отговаря с два и не веднъж е го е пребивала. Наздраве!

Оттеглих се да чета някакво шарено списание в тоалетната. С Майкъл Джексън! Много по руски, алтернативно някак си, е да гледаш снимката на този изрод, докато в кухнята се разиграват вечни славянски драми. Този съветски филм съм го гледала, много пъти в петък. Мислех, че е художествено преувеличение, нещо като фантастическия реализъм на Маркес, нещо като въздигащите се към небето столетнички, нещо като светлината, която е като водата. Но уви! Тук, в тези няколко квадратни метра жилищна площ, движението е в друга посока. Жените се сгромолясват на земята, докато предългите им коси се реят в облаците.

Сейшелските острови в кухнята

Пелмените приличат на кирливи бели чорапи в мътна вода. Цялата вечер приличаше на кирливи чорапи. Моят защитен механизъм ме завъртя в други светове. Мислих си за Сейшелските острови, където никога не съм била. Видях млечните лъчи над хоризонта, там където морето изпива небето. Ала-бала ми говореха местните в бара. Единият носеше на лявата си загоряла от слънцето китка кожена гривна с надпис на кирилица: “пелмени”. Това откъде е, питам го. Ето от там, казва той и сочи чинията ми в кухнята със запотените прозорци. После се опитвах да си спомням латински цитати. Аrs vivendi - изкуството да живееш; difficile est satiram non scribere - трудно е да не пишеш за това със сарказъм; nutrimentum spiritus - духовна храна; bene lava - плувай добре…

Bene lava, bene lava, bene lava!