ю

подробности

Поетичният експеримент “Живот в папки” предизвика огромен интерес, съдейки по статистиките на блога ми. Благодаря и за многобройните отзиви, които май дори бяха рекордно много за този блог. Това внимание бе неочаквано за мен, понеже от скромния си блогов опит знам, че подобни авангардизми се приемат със здравословната доза скепсис. Интересното е, че веднага няколко поетични форума изпратиха връзка към папковото послание.* Трябва да призная, че “Живот в папки” не беше добре изпипано, прибързах някак, пощуряла от тръпката да споделя нещо, което ми се струваше много интересно, за да го оставям да чака. Пльоснах го ей така - без особена подготовка. Оказа се, че не всички браузъри интерпретират показаното в пълната му форма. Трябваше преди това да го тествам, това си е някак елементарно. Единодушни бяха възклицанията на изненада и интерес, което разбира се, е много поощрителна реакция за мен, понеже от доста време експериментирам с подобни “конструкции”, които се приемат с умерен интерес.

Замислих се, кое е това, което този път предизвика тази масовост. И моят отговор е следният - елементарността и очевидността. Това е един добър урок за мен.

В същото време, в затворения форум Глоси се появи тема, в която, изпращайки линк към Папките, В. Дишев призовава да се поговорим за формата. За съжаление, този форум е затворен за нови регистрации и аз не мога да отговоря там директно. Ето моя отговор тук.

Който редовно и внимателно чете блоговете ми (знам, че всички вие нямате търпение да изгризете всяка изписана тук дума :-)), вероятно е забелязал афинитета ми към въпроса за формата и съдържанието, за разпадането и сглобяването, за текстове, които ги има, но не се виждат, за кубчета с текстове, които се въртят, разгъват, подреждат. Другата линия, която винаги и неизбежно се прокрадва, е тази за фрагментарността. Когато пиша стих, не искам да опиша и наместя всичко, искам да го хвърля, да го оставя недовършено. Когато отворя една врата, не искам да опиша цялата стая, а да нахвърлям няколко предмета в безтегловността на неописаното. Разбирам с времето, че някои интерпретират това като декоративност без особено съдържание, без мъка и емоционална зареденост. И тук разбирам, че съм на прав път в това, което търся. Не бях сигурна, дали поне мъничко съм се доближила, но като равносметка след година блогова поезия, бих заключила - да, точно така искам да продължа! А именно - искам да продължа да вадя формата на сцената. Защото не търся мъката и емоционалната зареденост на съдържанието и ще се опитам да обясня максимално предметно това намерение тук (моя слабост е абстрактното и разхвърляно писане, така че самата аз след време не разбирам собствените си неща). Ще се опитам образно и с примери да обясня какво беше това с папките и не е ли малко произволна мистификация тая работа.

Формата или съдържанието? Вечният въпрос. За своите поетични експерименти отговарям така - търся формата като това, което трябва да се покаже, съдържанието е произволно и има декоративен характер, защото формата умишлено го доминира. Ако съдържането е пътят, тогава формата е само скелето, упората, калъпът. Умишлено търся калъпа, скелето, инструмента.

Ето няколко примера за това, как изглежда то. Въпросът как изглежда нещо тук е централен. Да си поговорим за буквите. Буквата е знак (форма), а съдържанието й е съответният звук. Буквата “А” звучи по собствения си за нашия език начин (който също се променя с времето и територията, но това е тема за други разсъждения, макар да не е никак без значение и тук). Ние сме толкова свързани с тези букви, че преставаме да мислим за тяхната форма в момента, в който започнем да четем с тях. Сега си представете как взимам лист и изписвам буквите пред смаяния поглед на моя немски приятел Марк, който смята кирилицата за нещо много екзотично. В един момент Марк избухва във възторг, виждайки Ю. Той изтръгва химикалката от ръката ми и започва да се упражнява в писането на Ю. А мен ме пробожда светкавица, защото видях за първи път в живота си (а може би съм го виждала като дете, но са ме шаблонизирали твърде бързи и много успешно и съм изтървала спомена), че Ю е красива като буква, като Форма, кавото и да значи тя. Отървана от съдържанието си, Ю става носителка на поетичността на формата.

Когато бях ученичка съм се улавяла, че някои много сухи материи са ме пленявали с поетичността си. Понеже знам, че съм си малко чалната, попитах тогава една приятелка, дали и на нея и се е случвало нещо подобно и тя ме увери, че ме разбира и че и при нея има такива проблясъци за “невнимаване в точката”. Спомних си учителката ни по география, която беше съавторка на учебника и бе убедена, че всичко, което пише в него, трябва да се знае в най-малката подробност, ако човек иска да притежава поне елементарни познания за света. Тази безкрайно потънала в предмета си преподавателка ни рисува цял един двоен час на дъската всевъзможни скални формации, за да ни демонстрира изветряването на скалите, ерозията и подобни. И това беше за мен един от тези звездни мигове, които човек не забравя и винаги се връща към тях. Сега разбирам, че тогава вероятно ме е пленила идеята, че процесът сам по себе си е красив, каквото и да означава той.

Ако кажа копче, имам предвид това °° (двете дупки за зашиване).

Докато си карах наскоро колелото (това е най-творческото ми време), се замислих, че това, което искам да направя, е поетична класификация - една конструкция с категории и подкатегории, един вид таксономична поезия, в която текстовете се делят на видове и подвидове, на общи и конкретни, но не по логиката на на техните признаци (съдържание), както това е правилото и смисълът на класификацията, а в един игрови контекст. Това означава, че “гущерът” не е задължително да бъде подкатегория на категорията “живa природа”. Може би дори “жива природа” да е подкатегория на “гущер”, тоест голямото да се вписва в малкото. Това е абсурдно, ако разглеждаме скелета на една класификация като като система (форма) за подреждане на нещата (съдържанията). Какво става обаче, ако нас ни интересува точно този скелет, а нещата за подреждане са произволни? Тогава е възможно да се играе, тук настъпваме в сферата на магията, в която вярвахме като деца.

И тук стигнахме до живота в папките. Толкова е просто, как не се е сетил никой. Взимаме една готова класификация (да я наречем директория за техничарите и като реверанс към Г.Фурнаджиев :-)). После изтриваме наименованията, които са смислени, защото те са описание на съдържанието в папките. Обаче кой го е грижа тук за съдържанието? И украсяваме, да, наистина - “декорираме” с текстове, които се осмислят единствено като декорация на скелето.

Тук може да възникне основателният въпрос: защо не оставим папките без наименования, тогава имаме чистата форма без (уж) ненужните финтифлюшки? Нека да си представим папките без описание. Тогава вероятно здравият ни разум ще подреди нещата правилно. Ние не виждаме текст, който описва съдържанието на папките, но можем да си представим, че нещата в подкатегориите принадлежат смислово към категориите си. Ще си подредим света така, както го познаваме. Ние ще си представим задължително гущер като подвид на живата природа, а не обратно. (Всъщност, сега си мисля, защо пък не. Защо не поезия само с папки, без думи? За най-големите деконструктивисти ) Декорирайки с текст обаче, насочвам вниманието точно към тази произволност на съдържанието, на заменяемостта й, на мимолетността на значението. Ефектът се подсилва и от “вътрешните текстове” (тези, които са стойност на атрибута alt), които представляват частния случай. Тоест те са това, което би могло да бъде съдържание на папките. Вместо “донеси ми чай”, можеше да напиша и “маргаритите се клатят под сянката на вятъра” и да разхвърлям всяко произволно съдържание из папките. Всъщност има нещо много цинично в произволната заменяемост на текстовете. Нашата култура ни учи, че животът е уникален. А Формата е безкомпромисна, тя ни демонстрира, че всичко може да бъде сложено на мястото си.

И ако сте успели да изчетете това докрай, дълбок поклон за търпението ви, изгубеното време и готовността да внесете шепа смут в разбиранията си за поезия.

–––––––––––––

*Благодаря на Лейт от Кон-текст отново за отделеното внимание! И на непознатия за мен Валентин Дишев, който във форума Глоси предложи да си поговорим за формата.

Мадам Размисли в публикацията си “Идеи за пътешествия” ни подкани да даваме предложения за места, които са ни интересни.

И аз завъртях глобуса.

Втора част: Неразказани истории за пътешествия и Алпите

Бях замислила тук да разкажа за планинските приключения. За приключенията в Пиринеите и Лурд с чудотворната сила на Богородица; за езическите новогодишни празници с вещици в Шварцвалд, на които попаднахме веднъж, опитвайки се да избягаме от градската дандания в последните дни на годината; за самотната гостилница на атлантическия бряг в земята на баските, които са гостоприемни и сърдечни хора; за пътя през лимонените плантации някъде на испанско-португалската граница, който внезапно свършва пред дълбока пропаст, отвъд която португалски селянин размахва сламената си шапка и мятайки ръце се опитва да ни обясни, че трябва да се върнем на около 100 км обратно и да вземем на разклона официалния път, който води през границата. Исках да разкажа и за планинския празник в едно италианско алпийско село, в което се озовахме веднъж случайно и където ни приеха като чакани гости, и макар съдържателят на гостилницата да беше вече пиян като кирка, ни показа врата на къщата си и ни предложи да си изберем сами стая за нощувка. Той така и не стана от масата и после цяла вечер пиха местните с нас, все едно, че сме стари приятели. Или за застаряващия Маноло в скапаната му хеви-метъл кръчма в Гран Канария - този остров е едно от най-пропадналите райски места в близост до континента. Може би трябва да ви разкажа и историята на Сюзън, която, многократно излавяна в долнопробните локали на Плая де Ингез и екстрадирана обратно в бедната си африканска родина, все успява да се докопа до някой кораб, транспортиращ като стока новите африкански роби към Канарските острови…

Фото: © Manuel González Olaechea y Franco
На поклонение пред пещерата в Лурд, в която на 11.02.1858
пред очите на 14-годишната Бернадет Субиру се появила
Богородица.

Но в един момент осъзнах, че мога да превърна блога в приключенски роман (всъщност, защо пък не?), а затова сега нямам нито нужното време, нито нагласата.

Може би това, което за мен е универсалната рецепта за щастливо пътешествие, е случайността. Винаги се водя от следните основни правила:

1. Избягвай големите градове.

2. Открий подслон в забравено място.

3. Не повече от 2 нощувки на едно и също място - иначе не стига човек далеч.

4. Преполовиш ли времето, което си отделил за пътуване, време е да обърнеш назад към дома.

5. Последната вечер преди края на пътуването е най-тягостната, защото тогава нямаш никакъв избор, не търсиш нищо, а просто чакаш утре. За да не те изпаднеш депресия, носи си книга, която ще разгърнеш в прашния хотел с паяци в ъглите.

И понеже бях замислила да разказвам за Алпите като обособено, уникално място в сърцето на Европа, ще си позволя да предложа тук мой готов текст, който не е писан за блог и звучи доста разказвателно-дистанцирано. Надявам се, че това няма да попречи на дискусията.

А защо така държа да разкажа за Алпите?

Когато австрийският ни домакин седна да си побъбри с нас на закуска, разказа как през 80-те години пистите зад къщата му, които той и другите мъже от селото тогава сами си приготвили, за да привлекат малко туристи към огромните си алпийски къщи, зиме винаги били покрити със сняг. Сега без снежни канони, които се борят с приветливите слънчеви лъчи и пролетната мекота на въздуха през декември, не може да мине сезонът. А ледникът - кога ли ще се предаде и той. Ето затова искам да разкажа за Алпите.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

В Швейцария не на ски, а на минерални бани

Малка гара като навсякъде - няколко коловоза, мирише на релси, хора с багажи. Дни преди Великден на гарата на швейцарското курортно градче Скуот Тарашп (кантон Граубюнден) слизат от влака шумни тълпи туристи, нахлузили ски-обувки и метнали на рамо ски. На около стотина метра е кабинковият лифт, който ги отвежда горе в подножието на Пиц Миншун (3068 м), където ги очакват около 80 километра писти за гарантирани спортни преживявания и над 20 километра приготвени снежни маршрути за зимни разходки, по които и баба с бастун може да се изкачи до върха. И докато предприемчивите швейцарци инвестират в снежни канони и ски-съоръжения горе, в долината от другата страна на реката Ин потъва в забрава това, с което Швейцарските Алпи стават известни преди век - минералните извори.

Скоро тези канари ще загубят завинаги снежните си шапки

На вратата на минералните бани виси измачкан лист. Това е молба. Управата на кантона моли всеки, който има идея какво да се прави със сградата в бъдеще, да се обади на посочените телефони. Бравата е ръждясала, влага е прояла мазилката.

През 1875 г. изграждат баните на брега на Ин. Елегантната постройка е в стила на времето си - ар нуво. За първите курортисти трябва да е било истинско приключение да прекосят труднодостъпните тогава планини.

Минералните Бани в Скуот Тарашп

До това затънтено място се стигало с файтон

Множеството минерални извори в местността и разнеслата се слава за чудотворната им сила допринасят за бързото разрастване на курортния туризъм още преди скиорите да заприиждат. Тогавашните гости се срещали на по чаша вода, ядяли сливи, разменяли новини и се разхождали. За спомен си правели снимка пред баните. Вътре във фоайето свирел оркестър. До баните се ходело 2 пъти на ден - сутрин и в късния следобед. На отиване се върви надолу, пътят обратно към хотела е стръмен. На сладка приказка и много почивки се ходи около половин час. Тези дълги разходки понякога омръзвали на изнежените дами и те пращали момчето от хотела за вода. Някои от гостите пък прекалявали с пиенето. Говори се, че имало даже смъртни случаи. Все пак с водата не бива да се прекалява, тя е силно минерализирана, неприятна на вкус и се взима като лекарство, а не за напиване. Извира газирана.

Кралицата на Саксония, Карола, всепризната красавица в тогавашните аристократични среди, също била чест гост в курорта. При едно от нейните посещения по време на строеж на дървен мост над реката бил открит извор, който днес носи нейното име. Дървеният мост още е над реката, а до него е построено малко заведение за минерална вода. Дали сервират там и сливи?

На младини Карола фон Ваза, по-късно кралица
на Саксония, била всепризната красавица.

Ролф Цолингер, собственик на хотел в курорта, с носталгия си спомня за времената на грандхотелите, когато градчето било наричано “алпийска царица на минералните извори”. Най-известният от тях - грандхотел Валдхаус, който Цолингер дълги години управлява, изгаря до основи през 1989 г. Марк Шагал, Фридрих Дюренмат и Макс Фриш са почивали там. Цолингер успява да спаси много вещи от изгорелия хотел, които днес е изложил в сегашния си. В малкия домашен музей има сребърни сервизи, изящен порцелан, мебели и картички, изпратени на собствениците на хотела от гости, за да се отблагодарят за почивката или да се оплачат от храната в ресторанта. Съхранени са и бутилки, в които хотелът е изпращал лековита вода на редовните си гости.

Страстта на хотелиера да събира предмети и вещи, свьрзани с историята на баните, го навежда на мисълта да направи музей на минералната вода. В началото Цолингер подрежда малката си колекция от бутилки с минерална вода в мазето на хотела. Сега изложението има собствена сграда с размерите и атмосферата на малко магазинче. Рафтовете са прашасали, вероятно не е лесно да се бърше прах от бутилки от цял свят, гъсто наредени в многобройни редици. Повечето от тях са пластмасови и особено силно прашасали. Все по-рядко се срещали вече наистина интересни бутилки, обяснява колекционерът и философства на тема вода.

Нямал още всички видове минерална вода. Водата, виждате ли, е уж все едно и също, но има толкова различни води със собствен вкус и характер. Само в района на Скуот-Тарашп на 6 квадратни километра са открити 25 извора, но се предполага, че това е само малка част от огромно водно богатство. Пет минерални чешми има в курорта, но местното население вече не ходи да си налива вода отвън, след като у дома тече вода от чешмата. В онези не така далечни времена, когато в баните свирел оркестър, а фабриканти разхождали жените си, местното население било бедно и не можело да лекува стомаха си с вода. Днешното благополучие на областта е резултат и на минералните води. Повечето туристи от съседните хотели вероятно също не са и чували за изворите и купуват от магазинчето бутилира вода. Тяхното ежедневие е по райските писти. Те нямат време за губене по Великден, преди да пукне пролетта и снегът да се превърне просто във вода.

♥

КРАЙ