ю

Поетичният експеримент “Живот в папки” предизвика огромен интерес, съдейки по статистиките на блога ми. Благодаря и за многобройните отзиви, които май дори бяха рекордно много за този блог. Това внимание бе неочаквано за мен, понеже от скромния си блогов опит знам, че подобни авангардизми се приемат със здравословната доза скепсис. Интересното е, че веднага няколко поетични форума изпратиха връзка към папковото послание.* Трябва да призная, че “Живот в папки” не беше добре изпипано, прибързах някак, пощуряла от тръпката да споделя нещо, което ми се струваше много интересно, за да го оставям да чака. Пльоснах го ей така – без особена подготовка. Оказа се, че не всички браузъри интерпретират показаното в пълната му форма. Трябваше преди това да го тествам, това си е някак елементарно. Единодушни бяха възклицанията на изненада и интерес, което разбира се, е много поощрителна реакция за мен, понеже от доста време експериментирам с подобни “конструкции”, които се приемат с умерен интерес.

Замислих се, кое е това, което този път предизвика тази масовост. И моят отговор е следният – елементарността и очевидността. Това е един добър урок за мен.

В същото време, в затворения форум Глоси се появи тема, в която, изпращайки линк към Папките, В. Дишев призовава да се поговорим за формата. За съжаление, този форум е затворен за нови регистрации и аз не мога да отговоря там директно. Ето моя отговор тук.

Който редовно и внимателно чете блоговете ми (знам, че всички вие нямате търпение да изгризете всяка изписана тук дума ), вероятно е забелязал афинитета ми към въпроса за формата и съдържанието, за разпадането и сглобяването, за текстове, които ги има, но не се виждат, за кубчета с текстове, които се въртят, разгъват, подреждат. Другата линия, която винаги и неизбежно се прокрадва, е тази за фрагментарността. Когато пиша стих, не искам да опиша и наместя всичко, искам да го хвърля, да го оставя недовършено. Когато отворя една врата, не искам да опиша цялата стая, а да нахвърлям няколко предмета в безтегловността на неописаното. Разбирам с времето, че някои интерпретират това като декоративност без особено съдържание, без мъка и емоционална зареденост. И тук разбирам, че съм на прав път в това, което търся. Не бях сигурна, дали поне мъничко съм се доближила, но като равносметка след година блогова поезия, бих заключила – да, точно така искам да продължа! А именно – искам да продължа да вадя формата на сцената. Защото не търся мъката и емоционалната зареденост на съдържанието и ще се опитам да обясня максимално предметно това намерение тук (моя слабост е абстрактното и разхвърляно писане, така че самата аз след време не разбирам собствените си неща). Ще се опитам образно и с примери да обясня какво беше това с папките и не е ли малко произволна мистификация тая работа.

Формата или съдържанието? Вечният въпрос. За своите поетични експерименти отговарям така – търся формата като това, което трябва да се покаже, съдържанието е произволно и има декоративен характер, защото формата умишлено го доминира. Ако съдържането е пътят, тогава формата е само скелето, упората, калъпът. Умишлено търся калъпа, скелето, инструмента.

Ето няколко примера за това, как изглежда то. Въпросът как изглежда нещо тук е централен. Да си поговорим за буквите. Буквата е знак (форма), а съдържанието й е съответният звук. Буквата “А” звучи по собствения си за нашия език начин (който също се променя с времето и територията, но това е тема за други разсъждения, макар да не е никак без значение и тук). Ние сме толкова свързани с тези букви, че преставаме да мислим за тяхната форма в момента, в който започнем да четем с тях. Сега си представете как взимам лист и изписвам буквите пред смаяния поглед на моя немски приятел Марк, който смята кирилицата за нещо много екзотично. В един момент Марк избухва във възторг, виждайки Ю. Той изтръгва химикалката от ръката ми и започва да се упражнява в писането на Ю. А мен ме пробожда светкавица, защото видях за първи път в живота си (а може би съм го виждала като дете, но са ме шаблонизирали твърде бързи и много успешно и съм изтървала спомена), че Ю е красива като буква, като Форма, кавото и да значи тя. Отървана от съдържанието си, Ю става носителка на поетичността на формата.

Когато бях ученичка съм се улавяла, че някои много сухи материи са ме пленявали с поетичността си. Понеже знам, че съм си малко чалната, попитах тогава една приятелка, дали и на нея и се е случвало нещо подобно и тя ме увери, че ме разбира и че и при нея има такива проблясъци за “невнимаване в точката”. Спомних си учителката ни по география, която беше съавторка на учебника и бе убедена, че всичко, което пише в него, трябва да се знае в най-малката подробност, ако човек иска да притежава поне елементарни познания за света. Тази безкрайно потънала в предмета си преподавателка ни рисува цял един двоен час на дъската всевъзможни скални формации, за да ни демонстрира изветряването на скалите, ерозията и подобни. И това беше за мен един от тези звездни мигове, които човек не забравя и винаги се връща към тях. Сега разбирам, че тогава вероятно ме е пленила идеята, че процесът сам по себе си е красив, каквото и да означава той.

Ако кажа копче, имам предвид това °° (двете дупки за зашиване).

Докато си карах наскоро колелото (това е най-творческото ми време), се замислих, че това, което искам да направя, е поетична класификация – една конструкция с категории и подкатегории, един вид таксономична поезия, в която текстовете се делят на видове и подвидове, на общи и конкретни, но не по логиката на на техните признаци (съдържание), както това е правилото и смисълът на класификацията, а в един игрови контекст. Това означава, че “гущерът” не е задължително да бъде подкатегория на категорията “живa природа”. Може би дори “жива природа” да е подкатегория на “гущер”, тоест голямото да се вписва в малкото. Това е абсурдно, ако разглеждаме скелета на една класификация като като система (форма) за подреждане на нещата (съдържанията). Какво става обаче, ако нас ни интересува точно този скелет, а нещата за подреждане са произволни? Тогава е възможно да се играе, тук настъпваме в сферата на магията, в която вярвахме като деца.

И тук стигнахме до живота в папките. Толкова е просто, как не се е сетил никой. Взимаме една готова класификация (да я наречем директория за техничарите и като реверанс към Г.Фурнаджиев ). После изтриваме наименованията, които са смислени, защото те са описание на съдържанието в папките. Обаче кой го е грижа тук за съдържанието? И украсяваме, да, наистина – “декорираме” с текстове, които се осмислят единствено като декорация на скелето.

Тук може да възникне основателният въпрос: защо не оставим папките без наименования, тогава имаме чистата форма без (уж) ненужните финтифлюшки? Нека да си представим папките без описание. Тогава вероятно здравият ни разум ще подреди нещата правилно. Ние не виждаме текст, който описва съдържанието на папките, но можем да си представим, че нещата в подкатегориите принадлежат смислово към категориите си. Ще си подредим света така, както го познаваме. Ние ще си представим задължително гущер като подвид на живата природа, а не обратно. (Всъщност, сега си мисля, защо пък не. Защо не поезия само с папки, без думи? За най-големите деконструктивисти ) Декорирайки с текст обаче, насочвам вниманието точно към тази произволност на съдържанието, на заменяемостта й, на мимолетността на значението. Ефектът се подсилва и от “вътрешните текстове” (тези, които са стойност на атрибута alt), които представляват частния случай. Тоест те са това, което би могло да бъде съдържание на папките. Вместо “донеси ми чай”, можеше да напиша и “маргаритите се клатят под сянката на вятъра” и да разхвърлям всяко произволно съдържание из папките. Всъщност има нещо много цинично в произволната заменяемост на текстовете. Нашата култура ни учи, че животът е уникален. А Формата е безкомпромисна, тя ни демонстрира, че всичко може да бъде сложено на мястото си.

И ако сте успели да изчетете това докрай, дълбок поклон за търпението ви, изгубеното време и готовността да внесете шепа смут в разбиранията си за поезия.

–––––––––––––

*Благодаря на Лейт от Кон-текст отново за отделеното внимание! И на непознатия за мен Валентин Дишев, който във форума Глоси предложи да си поговорим за формата.