ю

Забелязвам, че е минало неприлично дълго време от последното описание в блога на поетично забавление. След кубчетата и папките и папките, последва дълга “творческа” пауза и днес се завръщам с узрялата идея за “поетично бинго“.  Що е бинго?

За целта са необходими:

1. Талони (фишове) за бинго. Могат да се използват стандартните и общоприети талони с 15 числа от 1 до 90.
2. Урна с 90 номерирани топки. Или някакъв техен заместител, например 90 грахови зърна с изгравирани върху тях числа, теглени от малоумно ухилен робот. Или електронен генератор на случайности, който по неведоми пътища изплюва най-нежеланите числа…
3. Внимание! - това е различното от традиционната игра - необходими са 90 миниатюри-стихове, които също се теглят произволно. Може да се изпишат върху карти или да се приготвят 90 еднакви на вид писма.
4. Разбира се, необходими са и играещи.

Как се играе?

Подготовка и първа фаза

Участниците получават своите талони. Играта започва. Изтегля се произволен стих. Стихът се прочита ясно и високо, за да бъде чут от всеки. Може да се прожектира или да се изпее. Всичко е въпрос на възможности и интерпретации в конкретната ситуация. След това стихът се отделя настрана. Сега е ред да се изтегли число. Изтегленото число е номерът, под който регистрираме за индивидуалната игра изтегления вече стих. Тези, които открият съответното число в талоните си, го маркират. И така, докато някой не попълни един от шестте талона (както в оригиналната игра) и изкрещи “БИНГО”.

Край и втора фаза

Бинго-късметлията печели индивидуално сглобено стихотворение. Хубаво е да се създаде копие на този фиш и към числата да се прибавят съответните стихове. Поетичният талон има своето лице, което е определено от комбинацията на числа и стихове, а към тях и щипка каприз от случайността на моментната ситуация, в която пред очите на играещите се ражда бинго-стихотворението.

Смисли, символи и друга боза

Първият въпрос, който вероятно би възникнал на това място, е: защо не се изпишат стиховете направо върху талоните? Тогава, вместо номер, може да се вади директно стих от торбата и да се отбелязва присъствието му в съответния талон. Наистина, това беше първата ми идея, която, след кратко размишление, отхвърлих като неприемлива. Тя има следните недостатъци:

- Статичност

Всеки стих е закован на определено място, а това е плоско. Всъщност бингото само по себе си като лотарийна игра притежава единствения смисъл да гъделичка късмета и да чака да изпадне печалба от устата му. (Или греша тук? Може би има и друг смисъл, който не разбирам, признавам. Но това в случая е маловажно.) “Поетичното бинго” трябва да бъде повече от хазартно забавление без особено мисловно напрежение.

- Неизгодна игрова ситуация

Да се четат текстове и да се търсят върху картончето, може да се окаже доста досадно. При всеки изтеглен стих играчът изчита отново всички стихове докато търси съответния. В края на играта, не само че му е писнало от поезия, ами се чувства и пренаситен от точно тези думи. И за наказание играчът получава многократно препрочитания стих като възнаграждение за търпението си. Това е доста неизгодна ситуация за поезията като цяло и за играещия човек в частност.

- Неефективност

Подготовката на всяка нова игра изисква създаването на специални талони със стихове. Акцентът се измества върху подготовката, а не върху самата игра.

И други второстепенни недостатъци, върху които не си заслужава тук повече да разсъждаваме…

Когато обаче отделим числата от стиховете, както в описания по-горе вариант за игра, се получава една динамична връзка. В играта се въвежда още едно измерение. От една страна имаме самото бинго като хазартно забавление, от другата страна - индивидуалното спояване между стих и номер, което е уникално за всяка игра. Тъй като номерът изпълнява функцията на индивидуален адрес на стиха върху талона за съответната игра, мястото на стиха във всяка следваща игра е различно (или еднакво). Ние разглеждаме не “стих А” в играта “бинго 1″, ние оперираме с динамичната връзката “номер X –> стих А” в една определена игра (в този случай “бинго 1″).

Една примерна игрова ситуация:

1. Изтеглен и прочетен е следният стих: “стих А” = “Вървя и нямам / око / да види  обувките ми / забравени в антрето ти”

2. Изтеглено е числото “07″: “номер X” = 07

3. Създадена е уникалната за тази игра връзка “номер X –> стих А” = “07: Вървя и нямам / око / да види обувките ми / забравени в антрето ти”

4. Маркирано е присъствието в определниете талони. Може да се премине към тегленето на нов стих.

Всяка следваща игра внася нови аспекти във връзките - повторение на определени връзки, разпадане на други, пренареждане на отношенията. Така богатството на “поетичното бинго” се осмисля в повторното играене. Всяка нова игра създава текстова конструкция, която е подобна на предишни такава, поради еднакви или сходни текстове, и в същото време - нова, поради преразпределението на адресите. Разбира се, стиховете могат да се заменят, да излизат от игра, могат да се съставят тематични игри (примерно игри с поезия за автомобили или “любовно бинго”).

Един важен аспект от играта са неизиграните текстове. Това са текстовете, които в края на играта остават в торбата. Тези текстове нямат адрес (номер), следователно няма правило, определящо последователността на тяхното подреждане. Нека да ги наречем “необвързани стихове“. Бих ги сравнила по смисъл с “вътрешните стихове“, които подробно описвам в публикация за поетичните кубчета.

Своеобразен поетичен акт е самото непрочитане на необвързаните стихове!

Те присъстват, макар да са неизиграни. Между тях и останалите неизтеглени числа съществуват потенциални (възможни) връзки. Единствено възможни са връзките с неизтеглени номера, тъй като другите номера за тази игра вече са заети. И докато изтеглените текстове стабилно и окончателноно са свързани в играта с точно определен номер, неизтеглените текстове са свързани с всеки и всички от възможните други адреси… Неизиграните текстове са символът на потенциала на поезията. Те са това, което остава, когато всички стихове са написани. Когато играта свърши и светлините угаснат. Тяхното присъстиве е мълчеливото присъствие.

А защо бинго и поезия?

За да си играем с поезия.

За да кръстосаме тръпката на хазарта с естетическото усещане на поезия.

За да свалим поезията от пиедестала и да поетизираме бингото.

Други аргументи “за”?

И ми се ще все пак да има и материална награда за спечелилите. Но нещо шантаво. Например лукче или друго ментово чудо. Особено след като Размисли сподели в коментар към стихотворението “Гео-залъгалки“, че ментата стимулира въображението, струва ми се много подходяща награда една огромна ментова близалка върху талон с уникален стих.

Надявам се да открия съмишленици и да фраснем скоро едно “поетично бинго”. Огромен игрови потенциал откривам в клубния форум “ГЛОСИ” и би било прекрасно, ако Валентин Дишев успее да заиграе другарчетата при следващата поетична среща. Още повече, че има вече богат архив на страниците на форума, който, мили мои читатели и почитатели на поезията, бих ви препоръчала да поразгледате :-), архив с краткостишия, които биха били подходящи за играта.

Хайде да си играем!

И ако някой вече е играл или ще играе, бих се радвала да сподели опита си тук и да даде предложения за подобрения и да подхвърли нови идеи.

Светлина, този пост е за теб в отговор на поканата да се включа в играта. Разбира се и за всички други любопитни. Струва ми се някак вятърничево да говоря за книги, ей така във въздуха, за всички. Защото има толкова достойни книги и толкова различни четящи. Но ти ме питаш, според регламента на играта, кои са последните три книги, които съм прочела. На този въпрос не мога да дам еднозначен отговор, защото чета по няколко книги едновременно. Някои ги чета по-бързо и ги завършвам бързо, други си чакат търпеливо реда в хаоса на моя дом. Имам една книга в чантата. Тя ми е за пътуването в трамвая. И автобуса. И за висенето насам, натам. Това е обикновено нещо антропологично, философско, нещо за поп-арт или са ултрамодерни неща. Последната книга от чантата ми е “Третото шимпанзе” на Джеред Дайеманд . Това е книга, която един професор по прагматика в един семинар преди време подметна като забавно четиво за през уикенда и ми хвърли такъв питащо-умоляващ поглед, че аз веднага си издирих книгата.

Има и книги, които са разхвърляни по масата, на която се намира компютърът ми у дома. Там се рови някъде из другите неща и “Drop City” na T. C. Boyle . Това е едно задължително четиво за всеки кандидат хипи. След като я завърших наскоро си я оставих да се въргаля при другите неща на масата, а не да е подредена и да прашасва при другите прочетени книги. Точно зад гърба ми от време на време си вадя от библиотеката и книжлето “PS Hero” - един сборник с поезия на тема коли. Тази книга я купих в няколко екземпляра, защото ми се стори много подходящ подарък за хора, които не биха чели поезия. Този сборник е велик - мирише на бензин, магистрали лъщят на слънцето, автомивки и мокри фланелки… Всичко е много траш!… като стана дума за поезия, вероятно ти е интересно - харесвам Чарлз Резникофф, и представа си нямам дали е превеждан на български, но и той е там близо до автомобилните истории. И Свен Регенер - един пеещ поет, ама не от тези старомодните, а готин, който вероятно много ме е повлиял с иронично-романтичния си стил. И сега идват няколко от безсънните ми нощи по време на Великденската ваканция - “Нощен влак за Лисабон” на Паскал Мерсиер. Авторът е швейцарец, професор по история в Берлин. Този роман е едно истинско интелектуално предизвикателство. Той е криминален, философски, католически, латински, любовен. И всичко това еднакво добре. И завършва така, че дни наред си търсиш отговора сам. Всъщност най-голямото удоволствие са личните размишления на читателя няколко дена по-късно. Друга Великденска книга е “Червено е името ми” на Орхан Памук. Това трудно за смилане четиво, което много четящи захвърлят недочетено, защото се точи и вие, замотава и размотава с ориенталска разточителност, е истинска проба за читателя. Впечатляваща е многопреспективността на историята. Не знам дали след тази книга биха ми харесали други на Орхан Памук. Май станаха повече от три, но не мога да се сдържа само с три книги.

Питаш и за последните три книги, които съм купила. На този въпрос мога да ти кажа, че си купих едновременно около 40 за цената на 4. По Великден издателствата и книжарниците се опитват да се освободят от позастояли заглавия. Както можеш да си представиш, между тези непродаваеми книги има истински съкровища. С часове се рових. Някои от съкровищата ми са един лексикон на застрашените от изчезване немски думи, “Мислех си за златните времена” на Бохумил Храбал , “Паднал Ангел” на Пер Улув Енквист, “Black and Blue” - литература от джаз-времената, една книга, в която се изследва историята на велосипедите, стара книга от “1001 нощ” с прекрасни илюстрации, “Каменната река” на Хосе Сарамаго…

И не ме питай за книги, които бих прочела отново. Толкова са много, а времето е толкова малко. Но от последните изброени със сигурност бих искала да прочета отново “Нощен влак за Лисабон”. Изобщо швейцарските писатели дълбоко ме изумяват. Макс Фриш с “Хомо Фабер” или “Щилер”. “Щилер” е много вълнуващ роман, и него бих прочела отново след време. И много ми се иска да прочета отново литература от тази, която учихме в училище. Мисля, че програмата ни по литература беше непосилна за крехката ни възраст. Натъпкаха ни с неща, които не бихме могли да разберем без нужния житейски опит и ни спестиха лъчезарна, лека и несериозна литература, която да направи от повечето нас читатели. Аз много си падах по злокобните неща обаче, пуст пубертет. Помня, че бях огризала “Ад” на Данте. Което май противоречи на предишното ми изказване за лесната литература. Но както и да е, бих прочела отново Божествената комедия.

Отгорих ли на всички въпроси?

И да посоча следващите: Канев, Размисли, Влади, и един човек, който мрази да го сочат - mrbronco

Правилата са следните:

- посочете последните три книги, които сте прочели

- посочете последните три книги, които сте купили

- посочете три книги, които бихте прочели отново

Забравих да посоча, че играта започна Вовата и би било добре да го споменем

Тазгодишният Великден беше един от най-студените, които помня. Небето се затъмни още от първите дни на пътуването и точно по празниците заваля и първият сняг. Нарцисите, които винаги свързвам с Великден, не побързаха да цъфнат тази година, затова пък вечерите бяха приказно снежни, някак с тая мекота на ранната зима, макар да бе вече краят на март.

Снеговалежите объркаха съвсем плановете ни. Вместо да стоим на припек в открито море и да се вглеждаме в зъберите на островните скали на Хелголанд, пиехме чай в уютно отопления салон на ферибота. И то не към Хелголанд, както го бяхме замислили. Лошото време и прогнозите за снежни морски бури на бърза ръка ме отказаха, след като вече съм преживяла истинска морска буря при миналогодишното ни пътуване до Корсика. Още ме облива студена пот, като си спомня как вълните заливаха ферибота, а той се клатеше като орехова черупка. Картините падаха от стените, по коридорите лежаха налегнати от морска болест пасажери с торбички пред устите, тоалетните се не издържаха на налягането и плувнаха, пълни до ръба… Но това е друга история. Както и да е, тогава пристигнахме безаварийно, ако не се брои повредената хидравлика на изходите. Затова се наложи да чакаме повече от час на люковете за глътка чист въздух. Щом Средиземно море - тази блага синя безкрайност може да бъде толкова коварна, представям си какво е разгневеното Северно море. До остров Хелголанд редовната туристическа линия е отворена от май до октомври. Тази, която ние искахме да ползваме от Куксхафен е предимно за снабдяване на местното население с необходими стоки от континента. И не се престраших. Но това не се губи - смятаме през следващите празници по Петдесятница, когато има няколко свободно дни, да покорим и този остров. Затова няма да разказвам за него предварително.

За сметка на това посетихме три от другите близки немски острова. Морето между тях и континента е винаги (с изключение на някакви страшни бури) тихо. Впечатляващи са огромните приливи и отливи, за които сме чували от учебниците по география, но предимно за холандското крайбрежие. По време на отлив може да се джапа до съседно островче или да се събират миди и прочутите червеи, които са храна на многобройните птици. Фериботите се движат според приливите и отливите.

Посетихме островите Вангероге, Спикеог и Нордернай. До всеки от тях се пътува около час. Вангероге е остров за фамилни почивки с приятна и просторна централна улица, удобни ресторантчета с просторни зимни градини, в които келнерът заедно с менюто ти носи и игри, за убиване на времето, докато навън се сипе сняг. Вангероге е пешеходен остров. Такова място, на което със сигурност няма да ти изхвърчи някой иззад ъгъла, е наистина успокояващо за изнервени градски животни.

На пристъна чака теснолинейката - няколко стари вагона, теглени от електричка. С нея се стига до единствената гара на единственото село на около 5 километра от пристанището, в което постоянните жители са около 980. При хубаво време това би била една приятна разходка. Пътуването с влакчето е не по-малко вълнуващо. От единая прозорец човек наднича в морето, а то другия към диви блатисти и мочурливи хълмове, по които джапат птици и ровят за червеи. Усещането на този остров е сякаш си попаднал на някаква нестабилна земя, която всеки миг би потънала отново. Дори човек си мисли, че ходи по дъното. И това усещане е много близо до истината. Островът е “подвижен” и за последните няколко века се е преместил въднъж по дължината си - части от него си прибира морето и оголва щедро нова земя.

Някогашната кула, която е била в центъра, сега почти джапа във водата. Историята на много места в Германия е неотлъчно е свързана с разрушенията след Втората световна война. И след толкова години тук в Германия, продължавам да се чудя на волята и енергията на тези първи строители, които буквално са издигнали градовете си от нищото. Поради стратегическата си позиция като най-източен остров, на Вангероге са били струпани германски войски. Навсякъде, където е имало такова струпване, след края на войната и жестоките бомбардиривки не остава нищо. Затова и на Вангероге няма стари сгради, няма и особено красиви сгради, това е недостатъкът на бързото строителство, затова пък има прекрасни дюни от мек сив пясък, тишина, нарушавана единствено от грохота на вълните с северната част и прекрасна рибена супа.

Следава: остров Спиекеог