ю

Дълго време обмислях как да започна тази обширна тема и в кой блог й е мястото. Реших да е тук, в клюкарския блог, макар тя да е не само клюкарска.

Искам да ви представям съвременни български поети, които харесвам, и това представяне да бъде за една по-широка публика. Искам да представям поетите пред непоети, пред хора, които oбикновено не четат поезия или четат само класическа поезия; пред хора, които не купуват стихосбирки на съвременници и консумират поезия чрез случайни срещи с текстове в мрежата или в по-смилаемия им вариант като текстове на песни.

Има различни аргументи за това, защо е лош навик да се четат стихове предимно в мрежата или да се попрочитат стихчета, попреписани оттук-оттам. Ето някои от тези аргументи:

• Качеството на литературните текстове.

Стиховете в мрежата са много и от разнообразно качество. За да попадне човек на нещо наистина добро, трябва много да отсява, да се рови и едва тогава може пък и да попаде на златно зрънце. Или може да се натъкне на нещо чудовищно пошло. Пази, Боже, поезията от последното рогато!

Признавам – моите редовни и задълбочени търсения в българския Интернет в повечето случаи завъшват неуспешно. Откривам често рогатото. И когато открия нещо наистина добро, е като да съм напипала златна жилка – взривявам планини, за да излея пръстенче от него.

• Един стих е само част от едно цяло.

Дори и да попадне човек на добър стих, той почти с нищо не се обогатява с това откритие. То е като да отвориш врата и да не влезеш в стаята, а да наблюдаваш през собствения си ъгъл само част от подредбата. Може би виждаш изящен полилей и пиано, но не знаеш какво има зад вратата. Зад вратата може би е паднала мазилката, мухълът е обял канапето, а вероятно под него е набутан и труп. Но ти виждаш само от прага. Не, ти не виждаш – ти надничаш в един поетичен свят, който интерпретираш в последствие погрешно.

Един стих е просто един стих, а не поетична книга. Поетичната книга има вътрешна динамика, композиция и обикновено е сглобявана със замисъл. Добрата поетична книга е резултат на поделения труд между поет, редактор и издател – изложи ли се единият, книгата се проваля. За една добра стихосбирка не би трябвало да е без значение дали даден стих е първи, трети или последен. Един стих е само част от цялото.

• Възнаграждавайте поетите!

В българския Интернет има огромно количество свободно достъпни, качествени стихове. Чиста проба добра литература! И добре, че ги има. Едва ли някой би оспорил демократичното начало на такова свободно представяне на литературата. Поезията е птичка, нека да я има свободна и многобройна.

Но е нужно и да се замисляме, че трудът на поетите си е труд като всеки друг, само че го приемаме за даденост и не смятаме, че поетите трябва да бъдат възнаграждавани за стиховете си. Нещо повече – поетите биват наричани често “графомани” и отношението към тях е като към незлобливи душевено болни, бълващи текстове, с които всеки може да позапълни някакво място в изданието си или да поразведри настроението на празника си със стихче, подходящо за съответния повод.

За да демонстрираме уважение към пишещите хора, трябва да ги подкрепяме, а най-малкото, което можем да направим, е да зачитаме авторското им право, да не публикуваме без тяхно разрешение, при възможност да си купим книжката на любимия поет, както бихме си купили музика. А аз бих се обърнала към редакторите на вестници и списания – не е етично да се публикуват стихове в ежеднвници, без да се изплаща полагаемият се хонорар.

И ако някой твърди, че има твърде много поети в България, не му вярвайте. Напротив, няма достатъчно поети, няма достатъчно издания за поезия, няма достатъчно литературни фестивали, няма динамичен литературен живот, няма хепънинги, течения, няма толерантност към стилове и експерименти. Има един канон, дето си го влачим като загниваща опашка на отдавна мъртво животно.

• Личен принос към културата на книгоиздаването.

Тази точка е тясно свързана с предишната. Купивайки книги, подкрепяйки определени родни поети, които са по вкуса ни, ние ясно заяваваме предпочитанията си и стимулираме издателите да си търсят поети, да работят с тях и да имат интерес да издават книгите им, да се стремят да поднасят качествени продукти. От това печелят всички – читателите, културата, поетите. Разбира се, съзнавам, че това е твърде наивистичен поглед върху проблема. Но пък винаги съм смятала, че културата се захранва и от поведението на консумиращия я.

Като казвам лично поведение, говоря за себе си – ако нямам никакви очаквания от поезията, как тя може да ми даде нещо? Ако аз не й давам, какво да ми върне тя? И малкото, което е можела да ми даде, би изсъхнало.

***

Първоначално мислех да пиша за книгите на съвременните български лирици в блога “арт ехо!”, тък като там е мястото за литературните публикациии. Но осъзнах, че темата е твърде персонална, за да я представям като критика и рецензия в по-официалния блог. Пък и да си кажа честно – тук минават повече хора, а ми се ще това да не си остане просто публикация, а да се разрастне в разговор.

Как да четем поезия? Отговор: лично

Поезията се чете лично, тя не е историйка и не разказва просто случка. Едно стихотворение не може да се прочете и да сe разкаже, както може да бъде разказана приказка. Разбира се, има и стихове, които стават и за преразказване. Има и стихове, които са си самодостатъчни. Но това е по-скоро изключението.

В повечето случаи е интересно да се разглеждат текстовете на автор в обкръжението на други негови текстове (в книжка), да се наблюдават развитето, еволюцията на образите и темите. А за всичко това е необходим повече от един текст, случайно открит чрез Гугъл и попаднал някъде между търсенето на нова джаджа и най-изгодния доставчик на джанти за опел. Така намереното случайно парче поезия е по-скоро досадно и натрапено, то не пасва на момента. Да не говорим, че има и много поезии извън Интернет, до които не можем да имаме достъп, заобикаляйки книжарниците.

Бих сравнила един съвременен поетичен текст с музикално парче.

Не само, защото съвременната поезия е повече от всякога и поп, и рок, и ъндърграунд, и джаз, и мейнстрийм и каквото там се сетите. Към съвременната поезия може би трябва да се пристъпи както към съвременната музика – всеки си има някакво предпочитание, стил, който харесва безрезервно, групи, на които иска моменталически да чуе новите парчета. Общо взето, такова е и отношението ми към поетите – чакам с нетърпение парчетата на любимите автори, понякога оставам разочарована, друг път откривам нови стилове, вариации, влияния, имам си предпочитания, които не са рационално обясними. Фен съм им.

И такъв ще бъде подходът ми при представянето тук на съвременни български автори – личен, музикален, непосредствен. Изборът на фена.

Ще представям поетите с техните продукти в определена среда и като лекекарство за определни житейски ситуации. Това е моят прочит и моята среща със съвременните български текстове, което може да няма нищо общо с прочитите на другите. Пък дано успея да ви заразя с поезия или да ви припомня за някоя и друга книжка, забравена някъде из библиотеката ви.

Бих се радвала на вашите коментари, препоръки, предложения, заглавия на книжки и поети, за които бихте искали да се говорим. Ако сте издател, предложете продукцията си, разкажете за вашите поети и издания. Ако сте поет, кажете „здрасти“ и разкажете за себе си. Ако сте книжарница, какво ново при вас?

Няколко пъти в седмицата ще публикувам своя прочит на поетична книга от съвременен български автор. С малки изкючения, ще говоря предимно за конкретни книги, а не за цялото творчеството на автори.

Ами, да запачвам, нали?

(Следва: „Ангел в Зоопарка“ на Марин Бодаков)