ю

(В интерес на взаиморазбирателството в блоговото пространство държа да уточня, че долупосочените бологове цитирам в положителен смисъл, дори това на пръв поглед да не изглежда така. Противоречащи на моите възгледи блогове не посочвам директно, защото не искам да бъда свързвана с мнения, които не подкрепям.) 

Снимка, която харесвам

Защо харесвам тази снимка (виж фото №1) повече от професионална рекламна снимка в лъскаво списание? Защото снимката на чешита Моллов е истинска в своята нескопосаност.Тя си е блогова, откъдето и да я резнеш. Виждам как сърдитият старец повдига поглед и, осъзнал физическата си невъзможност да награби този хаймана, дето го щрака там, гръмогласно го псува и затръшва врата на магазинчето (магазинчето също е култово). Сцената ми напомня за филма „Blue in the Face“ със своята домашност. Една снимка на чорапогащник примерно, гарнирана с празния поглед на гримиран модел, не е истинска. Тя не е и изкуство. Дори и да отговаря на естетически критерии, такава професионална снимка пропада по моите критерии заради интенцията си да продава и да задоволява потребителски вкусове . Професионалната снимка не е снимката на живота.

Фото №1: Дядо в с. Хитрино чете вестник в магазина

Ние оглупяваме още повече от собствената си глупост, която ежедневно размножаваме и консумираме

Няма такова животно като творчестко виждане в рекламните визии. Който го вижда, се лъже, така както той се лъже, че когато дъвче дъвка с вкус на ягода, това е истинският вкусът на ягодата. Затова не чета блоговете-дъвки, обичам ягодовите блогове.

По същата причина, по която харесвам снимката на Моллов, харесвам и фоторепортажите от Добрич и човешкия кротък тон на авора. Харесвам и кулинарните снимки на Simplyblue. Защото са истински, спонтанни и защото показват ястия, които не са направени винаги по рецептата; не като от онези списания, които ни бомбардират със снимки на пластмасов шоколад, който бил по-фотогеничен, защото не се се топи под прожекторите.

Фото №2: Околностите нс с. Прилеп (от блога на матари) 

Харесвам личните истории на блогърите, с подробности и клюки, които уж не ме засягат

Ама наистина истинските, а не тези на фукльофците, за които провинция е всичко извън тесните граници на махалата им. И не на тези, които си правят гавра с филм, защото певицата на фадо имала сключени вежди. В клуба на най-големите сладкодумници са Канев, Марсианката, БатПеп.  Абсолютно нехаресвани от мен са жълтите историйки на злободневни теми с цел привличане на интерес – вижте най-големите цици, ПиАр (е толкова много пи-арковци като в България не съм срещала на друго място по света), за или притив баклава, абортите, митът Батак… или пък предъвквани истории от световните информационни агенции (хайде, това някак мога да го простя, всеки се плъзва по изкушението да сподели нещо свръхактуално). Има обаче някои изключителни глупости, които са култови поради галактическата си степен на абсурдност. Както например преди време курсиращото сензационно разкритие, че братя Аргирови са един човек, сниман винаги в огледало, за да изглежда по телевизията двоен. Ето тази новина, за огромна моя почуда, успях да прочета докрая, защото възприемам блоговете и като поле на фриволни фантазии, и тогава изпитах потребност да споделя сензацията с баба ми. Сигурна съм, че щеше да я заинтригува.

Уважавам идиотския стил на Слави, защото е искрен и пише такива неща или показва нендодялани музикални визии.

Една от темите, която лично ме засяга, и която е бездънна дупка за коментиране, е тази за деленето на вътрешни и външни българи (живеещи в България и живеещи в чужбина). Все едно трябва да си делим родината. Да се делим и да се противопоставяме в един абсурден спор, в който няма правилен отговор. Варианти на тази тема са: ние грамотните срещу вас неграмотните; ние, които бачкаме, срещу вас, които си веете задниците и подобните уродливи дискусионни израстъци.

И не на последно място искам да помоля създателите на стихчета от рода:

Морето ме прегърна
с целувката си нежно
(ох, иска ми се да повърна,
уви, това е неизбежно).

да не се заблуждават, че това е изкуство, дори когато някой авторитетен блогър е написал коментар: „супер, все така!“. Много съжалявам за тази злобна забележка, но в моето естетическо разбиране няма по-голям грях от това, да хвалиш нескопосан поет. Хем го лъжеш, хем дружно допринасяш за упадъка на съвременната литература. Знам, че не съм литературен титан, обаче, пишейки стиховете си, се опитвам да съм поне честна със себе си и да уважавам езика, на който пиша. И съм благодарна за всяка конструктивна критика в мисли+думи. Мога да се похваля с положителни реакции и с един коментар, който ме определи като „куха лейка и тлъста свиня“, но макар да ми се стори забавен в искреността си, ми беше не много на място и го изтрих на бърза ръка.

Обичам да чета стихове из Интернет и да си сверявам часовника

Повечето стихове са ужасяващо плоски, повечето стихове са мотор на цялата изродена фолк-поп култура. Чалга има по целия свят, тя си е част от машинарията за печелене на бързи пари с лесно смилаеми песнички за масова употреба и с битова тематика. Поетите не трябва да пишат текстове за чалги, сори, тук съм безкомпромисна, макар и да го могат. Заслужава си да се четат неща като тези на СИВ и hano, моля допълнете, ако сте открили други интересни поетични блогове, ама такива с лична, нескопосана, искрена поезия като сникмата с дядото, а не такива, които цитират класици.

Освен това искам да кажа на Scnaman за онзи разказ. Няма такова нещо като да нямаш стил. Целият ти блог има ярко изразен стил, малко Хемихгуей, малко белгийски мистицизъм, малко български алабализъм. Разказът може да се пооправи и става готов. И вземи да напишеш отново нещо литературно и по-малко фитенс и терминатори.

За всички, които си ги мисля, но не съм ги споменала – не беше честно, ама наистина хич не беше честно, да не не спомена и вас, но уви… това тук стана много дълго, пък и през следващите 100 години блогване все ще ни се кръстосат пътищата някъде.