ю

Видеозапис от първото поетично бинго, играно на 30.05.08 в Кюстендил:

Поетично бинго 01-Кюстендил (wmv, 18 MB)

Записът е направен от участници в литературните празници на сдружение „ГЛОСИ“ и се публикува тук с разрешението на авторите.

Още информации за събитието, снимки и репортажи могат да се намерят във форума „ГЛОСИ“ и в блога „a beautiful place to get lost“ на Бояна Петкова.

Докато някои се опитват да запечатат впечатленията от дефилето на река Ар така:

Прочетете остатъка от публикацията »

Забелязвам, че е минало неприлично дълго време от последното описание в блога на поетично забавление. След кубчетата и папките и папките, последва дълга „творческа“ пауза и днес се завръщам с узрялата идея за „поетично бинго„.  Що е бинго?

Прочетете остатъка от публикацията »

Светлина, този пост е за теб в отговор на поканата да се включа в играта. Разбира се и за всички други любопитни. Струва ми се някак вятърничево да говоря за книги, ей така във въздуха, за всички. Защото има толкова достойни книги и толкова различни четящи. Но ти ме питаш, според регламента на играта, кои са последните три книги, които съм прочела. На този въпрос не мога да дам еднозначен отговор, защото чета по няколко книги едновременно. Прочетете остатъка от публикацията »

Тазгодишният Великден беше един от най-студените, които помня. Небето се затъмни още от първите дни на пътуването и точно по празниците заваля и първият сняг. Нарцисите, които винаги свързвам с Великден, не побързаха да цъфнат тази година, затова пък вечерите бяха приказно снежни, някак с тая мекота на ранната зима, макар да бе вече краят на март.

Снеговалежите объркаха съвсем плановете ни. Прочетете остатъка от публикацията »

Поетичният експеримент „Живот в папки“ предизвика огромен интерес, съдейки по статистиките на блога ми. Благодаря и за многобройните отзиви, които май дори бяха рекордно много за този блог. Това внимание бе неочаквано за мен, понеже от скромния си блогов опит знам, че подобни авангардизми се приемат със здравословната доза скепсис. Интересното е, че веднага няколко поетични форума изпратиха връзка към папковото послание.* Прочетете остатъка от публикацията »

Вятър в косите

От вратата на дома ми до западния край на континента се простира равната земя, а в края й сивее Северно море. Ако не бяха фабричните комини на металургичните заводи, после Байер, по-нататък няколкото спретнати холандски градчета с камбанарии на площадите си, с тухлени фасади и накрая притиснатите стройни градски къщи на Амстердам, погледът ми вероятно би се реел чак до мачтите на корабите. Когато седнеш насред полето и се загледаш в ниско прелитащите диви патици, не е никак трудно да си представиш Земята като тепсия. И по тази тепсия се въртят колелата на моя велосипед, а въздухът носи експлозиите на лудо цъфтящата природа. Мушички се блъскат в лицето ми, пърхат в ноздрите ми. И вятър в косите.

Италия във фунийка

За сладолед от сладкарничката на старата италианка с белите коси, вдигнати на малко кокче, облечена в черна пола и бяла колосана престилчица – един филмов образ. При нея е доста скъпо, но интериорът на сладкарницата й и артистичността, с която пълни фунийките с огромни топки сладолед, си струват няколкото монети за спектакъла. Плачещи деца получават безплатен сладолед. А тя никога не се усмихва, погледът й е някак средиземноморски дълбок и мрачен. На масичката в ъгъла пуши мъжът й. Тя все му мърмори да донесе вафли, салфетките свършиха, плати ли сметката, защо се бавят с амаретините, колко е часът… Мърмори си тя тихо на немски под носа без да вдига поглед от кофите със сладолед, а той отговаря на някакъв странен италиански диалект с ярко жестикулиране и върти очи с досада. С цялата си непукистка стойка сякаш казва: нали искаше сладкарница, ей ти я, оправяй се сама и ме остави на мира да си пуша. Салфетките ще донесе Масимо довечера. С амаретините не ме занимавай, не ми е работа. Три и половина стана вече. И се зачита във вестника с прокритито задоволство от несвършващата опашка за сладолед. Омръзне ли му четенето, става, раздава на хленчещите хлапета от опашката по някоя бисквита и се оглежда побдоносно с типичната италианска преувеличеност на емоциите. Виждате ли колко работа върша тук, добре, че съм аз.

Суинг на велосипед

Със сладолед в ръка няколко минути с огряно от слънцето лице на брега на Рейн, по който бавно се носят шлеповете с чакъл, пясък, метал, ламарини, смачкани автомобили, греди, контейнери с ръжделиви стени… В далечината звучи балканският суинг на цигански оркестър. В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом. Кларинетът пищи игриво и закачливо в невероятни импровизации. От време на време проблясват златни зъби в щедра усмивка, а издокараните баби от близкия старчески дом, тръгнали да поразтъпчат немощните си глезени, се спират и с треперещи ръце бавно ровят в портмонетата. В разкривените си артритни пръсти стисват монета, после се навеждат грациозно, все едно че правят реверанс, и внимателно я поставят в кадифената червена вътрешност на калъфа на кларинета. Циганите се ухилват отново, покланят се и надуват още по-ентусиазирано свирките. Бабите се се оттеглят с бастуните си с танцовата стъпка на старостта нагоре по реката. Този цигански Рейн! 

А аз се мятам на велосипеда към дома по ръба на тепсията.

 Любов по време на празник

Не, няма да пиша за любовта в ден като този, в който голяма част от разглезеното човечество очаква да му се случи нещо романтично, по-голямата част от тази голяма част остава горчиво разочарована, а голяма част от неразочарованата част е по-малко щастлива от очакваното. Сюжетите винаги са отблъскващо семпли, когато стане дума за любов, както е и животът, погледнат без завъртулките му, гол, зъбат и несресан, примитивен в най-съвършената му сложност и до безумие противоречив.

 Картинки с цветя и хора

Той и тя, обикновено и трети, единият обича лалета, другият – гербери. Единият е грозен и млад, другият – стар и романтичен. Единия яде хляб с пушена риба, другият говори по телефона си пред витрината на един от тези полусъборетини–книжарници, които днес човек може да открие из кварталчетата, обитавани от студенти, клошари и арт-нехранимайковци. В магазинчето е свела поглед над огромна купчина със сметки и фактури, които никога няма да бъдат прилежно подредени в папка, една жена с изразителния черно-бял контраст, познат от старите ленти. Един чаплинов образ със снежно лице и бухнали вежди, старомодна прическа в гарваново черно и прасковени хълбоци. Всъщност, говорещият по телефона си няма да прекрачи прага на книжарницата, няма с усмивката на Ричард Гир от 80-те да се провикне: “Мексико, бейби”. В това неслучване, което си е едно от милионите неслучвания на ежедневието, е закодирана доза трогикомичност, колкото в забравена чаша мляко в изрядно подредена кухня с лъснати до блясък плочки и аромата на химическа свежест. Кухня, в която няма да се пече на фурна и към чиито луминесцентни тръби, окачени под формата на правоъгълници на тавана, няма да се издигат ароматните пари на сосове, варено и карамел. Една кухня, част от жилище, подредено с перфектната строгост на самотен човек, който вечер след работа е разлиствал с лявата ръка списания за дизайн и модерно обзавеждане на дома, докато в дясната е държал чаша червено вино, което внимателно е разклащал, за да се развие букетът от аромати на роза, цитрусови плодове, канела и онази горчива нотка, за която експертите още спорят кое е най-точното й определение, но най-вероятно е обикновена плесен, и после е поставял чашата внимателно на масичката с внезапно и тревожно откъснат от цветните страници поглед, изпълнен с налудничавия срах, да не би няколко алени капки неволно да са се плъзнали надолу по външната страна на стъклото в стремежа си да опетнят масичката и да нарушат хармонията на уютния дом.

Смях от долния етаж с преиграната лекота, типична за жена при първите среши с мъж, който вероятно ще бъде нейният любим или – много малко вероятно – ще си тръгне внезапно, ей така в средата на изречението, в първата една трета от смеха й, оставяйки я в недоумение за смисъла на последните си думи: “Забравих да прибера чашата мляко в хладилника”.

Графити за начинаещи

Спрейър с провиснали на задника гащи приближава стената, на която ти неведнъж, облегнат върху хладната й сива мазилка, си целувал момичето с обувки номер 36, което е един твърде малък номер в големите ти планове за бъдещето. Но ти, някак абсолютно оглупял, прекрояваш всичките си планове, като обущар сбъркал калъпа, като герой в грешен роман, който е трябвало да бъде агент в черен костюм, но са го напъхали на 44-та страница в шарен пост-модерен хипи-роман, легнал с лице, обърнато към звездите, насред несвършващото лято на евтино издание с меки корици, подхвърлено в тъмния ъгъл на въпросната книжарничка.

“Мими, обичам те!”, пръска спрейърът с червено на стената, после подръпва гащите и се чеше няколко безкрайно дълги мига по задника с известна доза несигурност, дали това е всичко. Да, всичко е.

С изглед към стръмния северен бряг на е-сланд и огромни прозорци. Марсианке, ако обичате, добавете, моля, при свободно време и работилницата на картата. Покорно благодаря и данке! Тук е мястото за игра и майсторене. Кой каквото си иска. Захванах се с направата на поетични кубчета. Тази идея ме гложди от много време.

Нали знаете тези шарени кубчета, с които си играят децата? Може да си направиш с тях куличка, къща с 2 комина, динозавър , който нагълтва количка с отварящи се врати, ограда около лепкав малинов бонбон, пътека към края на килима, под който са скрити мръсни чорапи, роботче с антенки и ококорени очи като за снимка, счупено дълго нещо и мост само с леви перила… От тях реших в Работилницата на е-сланд (виж актуалното състояние на острова при марсианката) да майсторя днес поетични кубчета.

Проста рецепта за поетични кубчета:

1. Взима се кубче. Едно кубче е един стих.

2. Измисля се стих. Примерно този:
Децата / изпуснаха балоните/ летят / към себе си.

Може и в този стил:
На баба очилата/ открих днес в прясната салата/ на дядо емфието/ изгълтало детето.

Може и гаден стих от тип:
Целувката ти мен изгаря/ и леят се сълзите / запалва пламък моята цигара / и отлитам с турбо рев аз към звездите.

3. Стихът се изписва върху страните на кубчето. Стремежът е да се разпредели така, че повечето стени да бъдат изписани. Може да се оставят и празни стени. Приготвят се поетични кубчета.

4. Изгражда се формация с поетичните кубчета.

5. Така приготвената формация се чете. Възможни са разнообразни прочитания:

5.1 Чете се предната страна отгоре надолу или на обратно.

5.2 Чете се само покрива, или всички видими страни.

5.3 Четат се сами невидимите текстове. Невидими са тези текстове, които остават затворени, защото са изписани по стените, които служат за свръзка.

Интересно става, когато все повече хора се включват със своите кубчета. На тези, които смятат цялата тази работа за прекалено откачена, за да седнат сега да пишат стихове, можем да подарим вече готови кубчета. Възможни са групови игри, при които няколко човека добавят кубчетата си и изграждат заедно поетична формация. Друг вариант е, когато един играч със собствените си кубчета строи свои кули. Това е вариантът за индивидуалисти или за уморени от групови изпълнения. Очаквам, че индивидуалните кули ще бъдат стилово и смислово хомогенни. Колективните кули ще бъдат шарени, смислово нестабилни, стилистично противоречиви. Очаквам също така, колкото повече се играе, токова повече да се стига до все по-интересни и целенасочено търсени поетични изказвания.

Би било интересно, ако цялата игра се направи и в електронна версия.

Тук призовавам тези от вас, които могат и имат желание да се захванат с имплементирането на такава игра, да подадат знак или направо да се захващат за игра. За съжаление, мога да помагам само с идеи, главата ми е пълна и с други подобни. Електронната игра би могла да протича така:

1. Играчът избира каква форма има неговата фигура – пирамида, куб, цилиндър, топче и или всевъзможни многостенни обекти.
2. Играчът създава текст и решава как да го разпредели по стените.
3. Текстът е разпределен. Сега играчът има възможност да върти кубчето,  да му се наслаждава, да сменя цветове и да си играе, да го разгъва и сгъва, да го мачка, поврежда, да го прави тежко или леко…
4. Когато вече има повече от едно кубче, може да се пристъпи към изграждането на формацията по изредените вече правила и възможни варианти – индивидуална или колективна игра.

В електронния вариант може лесно да се анализират скритите текстове, да се върти формацията без тя да се разрушава всеки път по невнимание, да се експериментира като се вадят фигури и се поставят на други места. Във всеки един момент може да се изиска готовият текст. Естествено могат да се запазват различни стадии и да се сравняват. Готови формации могат да се обединяват.

Каква е идеята на това занимание?

- Триизмерна поезия! С удивителна. Тази тема ме вълнува, вероятно ще открия и съмишленици.

- Взаимодействието на формата със съдържанието. Може да се построи статуя на Мики Маус със стихове за пролетния бриз през степта, или с абстрактни късове от несвързани думи. Може да се построи неопределена (безформена) формация с добре оформени стихове. Играта предлага интерпретация на вечната тема за формата и съдържанието.

- Взаимодействие между видимото и невидимото – може външните текстове да са безформени, а вътрешните да са смислени, стройни и красиви. Това също е вечна тема. Какво е написано между редовете интерпретираме триизмерно. Въпросът в играта е, какво е написано между кубчетата. И докато между редовете в един двуизмерен текст физически нищо не е написано, текстовете между кубчетата присъстват реално.

- Поезия като игра. Точка. За това друг път ще пиша.

Тук искам да поканя желаещи и нежелаещи, играещи и гледащи да заповядат в Работилницата!

Забранява се строго реализирането на поетичните кубчета с търговска цел. Всеки се насърчава свободно да реализира поетични кубчета в своя блог, да ги подарява, да си играе с тях, да създава електронни свободни версии на поетични кубчета, да развива идеята и да я усъвършенства.

Хайде на игра!

Моите първи поетични кубчета в разгънат вид

Първоначален текст за едно кубче (к1) :

децата изпуснаха
балоните
летят
към себе си

к1

Първоначален текст за второто кубче (к2): 

в мрака
не откривам очите ти
забравил си ги
в джоба на балтона

к2

Прочитания (п):

п1/к1-к2:

децата в мрака
изпуснаха не откривам очите ти
балоните забравил си ги
към джоба

п2/к1-к2:

летят
към
джоба
на балтона

п3/к1-к2:

летят
балоните
забравил си ги
на балтона

п4/к1-к2: (вътрешен текст)

себе си
в

п5/ к2-к1:

забравил си ги
към
децата
джоба

И още множество други прочитания. А вие какво ще кажете?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Други поетични ексепименти от „мисли+думи“:

- Поетична демонстрация: Интерпретации по страница от “Нова земя” на Иван Вазов
- Блог-поезия
- Направи си сам поезия: Версия “Дъжд”
- Направи си сам поезия: версия “Градът”

 Връзки по темата:

- Digital Poetry (en) – статия в Уикипедия за най-общо запознаване с темата
- Von Künster und Digitaler Poesie (de) – една магистърска работа, която предлага добър исторически обзор и ценни връзки
- Поиграйте си с „Kill the Poem“ (еn)
- Посете страницата на Йорг Пирингер (en)
- Функхаус и неговата „Prehistoric Digital Poetry„

 Сутринта започва с една празна бутилка

Всяка сутрин, докато се мъча с премръзнали пръсти да отключа веригата на колелото си, се отваря вратата на съседната къща и господин Д. по халат и костеливи боси крака в джапанки слиза няколкото стъпала до боклуджийската кофа и изхвърля празната бутилка от вино, поделена снощи с русата дама с висулчестите обеци, която през лятото е неговата градинарка, а през зимата майсторката на мазни печени патици на фурна. Този старец е толкова своенравен, че почти цялото кротко кварталче го гледа със страх и лакейско покорство. Защото е нафукан самохвалец, защото излиза понякога в жегите по бели провиснали на дупето гащи и с разкрачени крака и скръстени ръце, застанал в средата на оживената улица, дълго и спокойно се взира в къщата си, за да оцени дали чистачката добре му е измила прозорците, докато колите със свиркане и свистене на спирачки го подминават. Но г-н Д. с господарски жест им дава да разберат, че той тук си е в къщи, а те само преминават през неговата територия.

 Чакълът на годините

Разказвал ми е как по време на войната всеки ден е изминавал 11-те километра до гимназията в центъра на града. Но днес не би мръднал и до магазина на ъгъла без колата си. Веднъж загрижено ме попитата дали да не ме закара дотам, вместо да се мъча с това колело, което с несмазани лагери ръждясва под навеса. За мен е удоволствие, казва му, да си карам колелото, слънцето грее, не бързам за никъде, а той – вперил поглед като човек, който не чува, но не иска да се издаде. Всъщност, г-н Д. наистина е полуглух и разговорите с него имат често абстрактен характер. Как сте днес, г-н Д, питам аз, а той отговаря: „Новите отсреща вчера бяха оставили прозореца на партера цяла нощ отворен. Може да са бързали за някъде, гледам, че днес вече е затворен, опитвам се да го успокоя аз. Когато американците дойдоха, ние се бяхме скрили в мазето, беше ни страх, а баща ни казва: „Скъсайте нашивките с пречупените кръстове!“, че не знам какво ще става с нас. А ние бяхме пъпчиви младоци и не знаехме дали утре ще има училище…

Веднъж на по чашка ни разказа, че зад къщата вадели камъни и пясък за армията и за многобройните грандомански строежи на фюрера. След войната запълнил изкопаното отново и сега там е дива градина, а малко по-нататък е израснала млада горичка. Лекият наклон загатва за предишната яма. На вехтия бюфет, в хола с избледнелите велурени канапета, е подредена цяла галерия със снимки в декоративни рамки, предимно образи на жени. Никога не говори за тях. Има една млада дама, която го посещава с дъщеря си винаги по празниците. Детето се провиква през градината: таткооооооо, а той ги води вечер на ресторант.

И градинарката!

Една истинска дама с препарирана възраст, която по къси панталони и гумени ботуши полива цветята привечер. Но винаги с диамантените си обеци и нагримирана като за бал, косата на странична конска опашка с подскоклива букла в края. Когато ме види, се усмихва по холивудски, изпъва се като струна и ми маха с облечената в гумена ръкавица ръка с почернели пръсти от земя и тор.

Имах глупостта един ден да затръшна вратата на жилището, а ключът остана отвътре в ключалката. Помня как се справях като дете в подобни ситуации с отвертка и клещи. Уви, явно днешните брави са плод на дългогодишни изследвания и този номер не мина. Нямах телефон, нямах пари, нямах ключ, позвъних на вратата на г-н Д. Той се почуства натоварен с много отговорна задача. Дамата се усмихваше от хола с небрежно прехвърлени крака напреки на фотьойла, зачетена във вестник. Миришеше на вечеря. Той взе телефона, седна в кухнята на масата с разтворен телефонен указател и набра поред ключарите в града, като се пазареше за цената, все едно че е на пазаря в Истанбул и ще си купува килим.

 Един полет и забравих

Освен другите си многобройни екстравагантности, той е и хоби пилот. Все още върти своите кръгове при хубаво време и аз се моля да взима завоите малко по-високо. Особено след като веднъж ми разказа, че все още не са му отнели правата на пилот, защото лекарят, който го освидетелства за годен, е негов стар приятел.

Въпреки шеметните състояния на духа си, той е чудовищно точен и коректен в отношенията си с хората, но само когато сам си пожелае това. Все пак, нали трябва да продължава да държи фасадата на намусен, своенравен, заядлив дядка. Питат ме как мога така добре да се разбирам с този ненормалник. Ама нали знаете, има хора които се надушват отдалеч. Представям си, че когато остарея, ще бъда като него. Не че ще търпя градинар и печени патки в неделя. Или ще летя, не дай си боже, изпитвам панически страх от летенето! Припознавам позицията му и леката саркастична усмивка, с която разиграва театъра на своята лудост. Мисля, че и той си представя същото за себе и открива в мен една дамска версия на собственото си его. Може би, затова винаги си спомня кое е любимото ми вино, макар ежедневно да забравя около 90% от 24-те часа.